автор: lisiza

(продължение)


... Събудих се. Слънцето напичаше леглото. Лъчите му не се спираха през голия прозорец. Завесите бяха дръпнати отпреди дни. Бях замаяна, но лека, готова да полетя, сякаш върнала се в най-хубавия ден от детството. Можех да стана в прилив на сили, да стигна прозореца и да погледна навън към изоставената градина. Но, нека остане за утре и утре е ден, нека запазя вкуса на мед върху устните си.
Болестта премина в сън. Сънят беше болест. Изпаднах в безтегловност, не се хранех, прилошаваше ми при всяко физическо усилие. Ставането от леглото се превърна в мъчение, лазех до банята и направо там над канала вършех нуждата си, като животно със стиснати зъби да не викам.
На третият ден можех да ставам и пътят до кухнята бе най-дългият в живота ми. Нямах храна, но в шкафа пазех билки, събирани за по-добри дни, от пътуванията ми до Самоков. С чая се връщаха силите. Всяка глътка бе позабравен живот, вселена откъснала се от болестта.
В края на седмицата изчистих стаята, банята, изкъпах се. Отне ми целия ден, но вече исках да оздравея, да живея себе си.
Не бе ми останало много, но бях свободна и сама. Мислите идваха непоканени, влизаха в спомените, объркваха виденията, сливаха се в съня, превърнаха болестта ми в ад. Всичко позабравено изведнъж лъсна, показа най-гнусната си страна, терзаех се за чужди грешки и в това състояние не можех да накарам мислите да спрат, да не се блъскат в болната ми глава, да не държат с неразрешимите си въпроси изтерзаното ми до смърт тяло. Преумората от болестта, недохранването, гладът за любов, безрезултатното надбягване с другите истини, да стигна първа някъде, откъдето другите се връщат ме довършваха и си пожелах, просто да умра.
Но в момента ме върнуваше сънуваният от мен живот, чужд и свой. Пак се питах, сега ли трябваше да боледувам, взела най-накрая решение за промяна? Напусках работата си, досегашните си навици и за по-голяма сигурност пречиствах тялото с болест. Ако това е пътят към истината, ще го изтърпя. Имам безкрайното като вечността търпение, то беше моето богатство и може би единственото, но не го знаех, не ми се мислеше, исках само още малко да си полежа, топлината да ме сгрее, да изпълни с обич тялото, в което се чувствах чужда. Нека още малко сънувам, да усетя щастието, нека съм още малко щастлива...

...( Летях над малък град. Не усещах ръцете си, те бяха крила и въздухът направляваше полета им. Търсех дома си, сред многото покриви и кули на църкви. Летях към слънцето, утрото едва започваше да оцветява върховете на къщите. Ранната утрин на горещо лято. Не усещах страданието си, то бе безсилно пред съзнанието, че не мога да намеря дома си. Кръжах и все кръжах, за да не се събудя...)...

От дете мечтаех да живея в стар и огромен замък. Виждах залите му, мебелите от тежък махагон, мрамора, кристалните лампи. Историите за рицари ме вълнуваха, хвърляха ме в необяснима треска, дори в някакъв филми, аз изведнъж изтръпнах и се вкопчих в облегалките на стола. Предчувствах смъртта на рицаря с белият кон. Нищо подобно не се случи, отдъхнах си и се огледах засрамено. Останалите не забелязаха обзелото ме вълнение.
Нещо по-силно от мен ме влечеше към отминалата епоха. Бях влюбена в средновековието, разбирах го едва след катастрофата. Сигурно от болестта, бълнувах и в съзнание, не бягах от нещото, което беше в мен. Исках да го преживея отново и отново, то се връщаше и полудявах от мисълта, че ще ме остави по средата на съня. Не исках да го имам на парчета, сглобени от болният ми мозък, исках го докрай, целият, само така можех да се излекувам от себе си. Болестта не беше самозалъгване, а единственият, мъчителен път към съня...

...( Пред тях арената блестеше под ниските лъчи на майското утро. Цветни флагчета ограждаха коридора за рицарите, около който от суеверие, още никой не бе застанал. Вятърът бе лек и ласкав, играеше по пъстрите платна и избистряше синьото в небето.
Младата жена и дойката намериха семейната пейка, не идваха за първи път, а санът на Луи Филип в двореца им отреждаше места, близо до краля и свитата.
Баронесата бе привидно спокойна. Търпението й нямаше граници, въпреки младостта си, въпреки неизбежните опасности по време на турнир. Слънцето я заслепяваше и с нарастването на деня, лъчите му й вдъхваха сигурност и сляпа надежда. Денят щеше да е щедър и тя не отклоняваше погледа си от шатрата, в която бе мъжът й.
Арената изведнъж се изпълни. В Париж събитието събираше всички, турнирите не бяха рядкост, но рядко кралят можеше да се види отблизо. Турнирите събираха и различни интереси, но за младата жена те се губиха пред очакването да бъде отново със съпруга си.
Фанфарите се обадиха и замлъкнаха рязко. При други обстоятелства младата жена би се притеснила, но сърцето й мълчеше изпълнено с любов. На Мари Жулиен й се стори за миг, само за по-малко от секундата, че й са се причули фанфарите, просто се е унесла, стресната от очакваното начало. Но те изсвириха познатите два такта и те се връщаха отново и отново в настъпилата тишина. Не е време да се отдава на предчувствия, турнирът започваше.
Херолдите бяха заели местата си пред рицарите. Погледите се насочиха към краля. Филип не бе в настроение и поредният му любимец даде знак. Любимецът се бе оженил наскоро и каквито и слухове да се носеха около него, турнирът се приемаше в негова чест.
В доскоро пустата арена, охранявана от цветните флагчета, се вляха гласове и звън на оръжия. Имената на рицарите представяни на краля се носеха тържествено над главите, прелитаха бариерите заедно с лентите, блестящите доспехи, перата, размазваха се под лъчите на ранното утро, режеха очите с яркостта си, но никой не обръщаше поглед.
Мари бе заслепена, не чуваше, не виждаше, около нея скачаха, викаха и в съзнанието й се заблъскаха виденния. Дали е там, не сънува ли, въздухът не достигаше дробовете... Какво се бе случило в този ден, та той още не бе започнал! Постепенно петната пред нея придобиха очертания, въздъхна свободно, животът потече както преди, както друг път, на друг турнир.
Вълнените бе всеобщо, освободи напрежението от чакането и човешката маса се хвърляше от страна на страна, готова да прелее към арената. Фанфарите изпълваха въздуха, разливаха резките си звуци в него и Мари поиска да извика, но множество ръце и пречеха да види единственото лице, заради което бе тук. Луи бе някъде там, сред първите повалени. Но перата му се отдалечаваха към шатрата. Въздъхна, вече е в безопасно място.
Шумът измести всичко, но странно спокойствие обхвана сърцето й, радостта от предстоящата среща. Съвсем скоро ще са сами, тя и нейният Луи Филип. Толкова дълго бе продължила подготовката му за турнира, че не помнеше кога го бе целувала за последен път...)

...Звънецът бе противен. Кой се бе объркал пред вратата ми? Пощальонът или някой търговец, с лъжата за награда от компютър? Защо лъжеха доверчивите хора?
За щастие бе само писмо. Поредната покана за акционерно събрание.
.............