автор: SimonMartin

Бях в 6-ти клас, когато в училището ни се появи нов учител по музика. Беше нисък, тантурест и носеше папионка. Можеше да свири само на акордеон, но се мислеше за голям музикант, композитор, диригент, оперен певец, хореограф и даже сценарист. Затова искаше всички да се обръщат към него с "Маестро".
По традиция, за празника на българската писменост, се провеждаха състезания между училищата в града ни по художествена самодейност. На сцената на най-големия ни кинотеатър, всяко училище представяше програма с по няколко рецитации, музикални изпълнения, песни и танци /предимно народни/ и кратки драматизации. Паричната сума за училището спечелило първа награда беше нищожна, но пък наградата даваше основание на учителите да се дуят от гордост цяла година. За да вземем тази награда Маестрото отрано обяви, че "гвоздеят" в нашия спектакъл ще е пиесата "Хан Аспарух" по негов драматургичен сценарий, музика и хореография, представена от шестокласниците. Всъщност цялата "пиеса" пресъздаваше само стъпването на Аспарух и войската му на южния бряг на Дунав и посрещането им от местното племе на славяните. Аз щях да играя ролята на хана тъй като бях най-едрия, а "войската" ми се състоеше от петдесетина мои съученици подредени амфитеатрално зад мен на сцената върху специален, стъпаловидно издигащ се подиум. По разбираеми причини конете на Аспаруховата конница нямаше да се виждат. Вдясно щеше да има хор от двадесетина "славяни", който трябваше да изпее нещо като "Ода на радостта" от появяването ни и да изиграе някакъв почти нестинарски танц. Моята роля и тази на войните ми беше по-сложна. Аз трябваше да дръпна една реч по време на която размахвах меча си, удрях с дръжката му по щита си, крещях и тропах с крак и други такива дивотии, а войните ми трябваше да повтарят всички мои движения и крясъци според "великия" сценарий на фона на подходящ музикален запис. Финалът предвиждаше един от войните ми да ми подаде копие с вързана на него "конска опашка" и аз да го забия с ритуален жест в пода, изричайки великите думи:
"Тук ще бъде България!"
В това време една моя съученичка от "славяните" /с дълга, руса, естествена коса/ към която не бях никак безразличен, трябваше да свали от главата си цветния венец и да го върже на конската опашка на копието... и завесата падаше.
За няколко седмици подготвихме реквизита. Оцветени подходящо дървени мечове, картонени шлемове, ризници, щитове, колани и нещо като ботуши за Аспарух и войните му. За "славяните" - дълги роби от зебло за чували, руси перуки от калчища и кожени ленти с които да бъдат пристегнати.
Маестрото ни привикваше всеки ден след часовете на репетиция в салона на училището. С трупата на "славяните" нямаше никакъв проблем, но моето изпълнение и това на "прабългарските ми войни", колкото и да се стараехме все не му харесваше. Липсваше синхрон в действията ни. Докато аз размахвах меча си, някои удряха с него по щитовете, други пък закъсняваха да вдигнат или свалят ръка, а и тропането ни с крак не беше в такт. Това вбесяваше Маестрото и той измисли доста хитър план как да координира действията ни.
Застана отпред от дясната ни страна и даде нареждане на мен и всеки дясно флангови от "прабългарите" да гледаме към него и да повтаряме това което той прави, а останалите по редиците да гледат и повтарят това което прави съседът им вдясно. За целта той също сложи "шлем" на главата си и взе в ръце бутафорен щит и меч. Само след няколко опита и проблемът със синхронизацията ни бе решен. Маестрото най-после беше доволен и ни успокои, че на самото представление ще бъде същото. Щял да се скрие зад завесата вдясно до "славяните" и без да го виждат другите да ни ръководи по същият начин, а от публиката ще се вижда, че ние все едно гледаме не към него, а към "славяните".
Дойде денят на нашия спектакъл. Залата беше пълна с родители, учители и официални лица на града. Чакахме зад кулисите реда си и повечето от нас бяха като гипсирани. Маестрото се опитваше да ни успокои и току оправяше по нещо на "театралните" ни костюми.
Дадоха ни сигнал да излезем на сцената. Почти без инциденти успяхме да заемем местата си и завесата се вдигна. При вида на баталната сцена публиката заръкопляска. Вперих поглед в Маестрото зад завесата и щом шумът утихна той даде знак на хора на "славяните" да започне своето изпълнение. Докато то траеше, вживявайки се в ролята на великия хан, аз ги гледах със снизхождението с което Колумб е гледал туземците от Новия свят.
След като приключиха с пеенето и танца си и заглъхнаха аплодисментите за тях, учителя ми кимна да почвам, като вдигна дясната си ръка с меча.
Вдигнах и аз десницата си с меча и произнесох първите думи от речта си. Заедно с мен "войните" ми правят същото движение мълчаливо. В този миг Маестрото съзира на вдигнатата ръка на един от тях, на първата редица зад мен, ръчен часовник. Аз естествено не знаех какво става. Учуден видях как той пусна щита от лявата си ръка и почука с нейния показалец върху китката на дясната си ръка, искайки по този начин да обърне внимание на несъобразителния ученик да си свали часовника. Това го нямаше в сценария, но аз помислих, че той го е променил в последния момент и повторих стриктно неговите движения. Пуснах щита си на земята и също почуках с показалеца на лявата ми ръка върху китката на вдигнатата ми дясна ръка с меча. Зад мен 50-те правят същото.
При вида на това Маестрото се намръщи свирепо, свали ръката си с меча, сгъна лакът и започна да я движи хоризонтално наляво и дясно шептейки:
- Не! Не! Не-е-е... - искайки да ни каже, че това не се е отнасяло за нас останалите и да не го правим.
Никой не го разбра и всички направихме същото каквото той правеше шепнейки:
- Не! Не! Не-е-е... - макар това "не" да не се връзваше никак с думите които произнесох преди това.
При това непредвидено размахване на мечовете на един от съучениците ми /отново от първата редица/ се разкъсва "бронята" на гърдите му и се разтваря. Отдолу се подава моряшката му фанелка с която е облечен.
Аз отново нямах понятие какво става зад гърба ми, но публиката започна да се смее. Маестрото пребледня. Захвърли меча си на пода и с две ръце започва да прави движения пред гърдите си сякаш иска да си закопчее ризата, гледайки някъде зад мен, за да накара ученика да скрие показалата се фанелка.
Хвърлих меча си и повторих движенията му. Другите също.
Публиката се затресе от смях.
Маестрото обезумя. Грабна "шлема" от главата си, удари го в пода на сцената и започна истерично да тропа с крака .
Ние направихме същото.
При вида на това Маестрото падна на колене и започна да си скубе косите и да бие главата си с юмруци.
Продължихме автоматично да повтаряме всяко негово движение.
Откъм залата ни връхлетя ураганен смях и започнахме да разбираме, че с помощта на учителя ни сме забъркали страхотна каша. Спряхме всякакви движения и се изправихме. Маестрото допълзя на колене до механизма за завесата и захлупи главата върху него.
Нямаше как да направим същото, а и вече разбрахме комичността на ситуацията.
Вдигнах си шлема, щита и меча и продължих по сценария речта си като гледах да вляза в ритъм с музикалния запис. Където трябваше крещях и размахвах меч, а зад мен войните ми правеха същото. Когато тропах с крак и отзад също тропаха, но смехът не преставаше. За момент се обърнах да видя на какво се смеят.
От многото тропане с крака на някои "ботушите" им се бяха разпаднали и се виждаха маратонки и обувки. На други броните не бяха издържали и те бяха останали по разни шарени фанелки и ризки. Каква ти армия, какво ти величие...
Добре, че бяхме на финала. Подадоха ми копието с конската опашка. В долния му край имаше монтиран остър пирон който трябваше да се забие в дъсчения под на сцената и то да остане право като забито.
- Тук ще бъде България! - казах последната си реплика аз и тропнах с крак.
Зад мен се чу тропот, звук от счупени дъски и подиумът с "армията" ми се срина в момента в който ударих силно копието в пода. Пиронът се счупи и копието отхвръкна встрани. Прелетя над "славяните" и падайки надолу плоската му част хлопна Маестрото по голото теме.
Виждайки, че копието изчезна, моята "славянка" застина пред мен с венеца от цветя в ръце не знаейки къде да го постави и аз й прошепнах:
- Сложи го на шлема ми...
Тя изпъна ръце нагоре, повдигна се на пръсти и като облегна тялото си на мен успя да го закрепи на шлема ми. Това беше най-хубавия момент за мен след който спуснаха завесата...

Никой не пострада при този злополучен спектакъл. Дори Маестрото ни прости, че провалихме пиесата му. Може би затова много от съучениците ми, участвали в нея, днес се подвизават на големите сцени по света като артисти, певци, музиканти и диригенти осъществявайки мечтата му.

Светослав Пейчев
/Simon Martin/