автор: CkumHuk

Никога, ама никога не се знае какво ще излезе най-накрая,
когато вдъхновението си отиде и реалността запълни оставащото време до края, което песъчинка по песъчинка се изсипва между загрубели мазолести ръце или изящни пръстчета с фино лакирани нокти с бронзов тен и затваря вратата, отсичаща като с нож самотата на две части изреченията, думите жестовете увисват в празното пространство търсят търсят търсят отдавна затрупаната с раковини надежда в ехото на солената капки и мечти и не толкова фина паяжина на желанието за забрава - това ТУК и СЕГА измерващо се с празните очи на шоколадови (не от слънцето) тела вдишващи сивата забрава там на брега без никаква надежда да видят изгрева...