автор: shiderov

На любимата ми тъща

Случи се и на мен, излезе ми късметът! Не какъв да е, а с главно К…
Командировка зад граница, с всичките му дневни, квартирни, джобни и най-важното - заплащане на положения труд. И не какво да е заплащане, а европейско. В белгийски франкове, кон-вер-ти-ру-е-ма валута. С две думи, европейска командировка в Европа и всички финанси за сметка на европейците…
Брюксел е прекрасен град, всичко си има: и катедралите, и галериите, и кралската библиотека, и операта, и кралските конюшни. Да не говорим за архитектурата и статуите, за "пишльото", който се е превърнал в символ на града. Само едно не му е в ред - нямат си тоалетни като хората, ако ще си търсим кусурите де.
Две седмици в Брюксел за сметка на фондация "Едуардо Фрей", плюс възнаграждение за положения труд - трябваше заедно с други колеги да изнеса лекции, имах две теми в рамките на два часа. Склоността ми към хаос и пословичният ми мързел ми попречиха да се подготвя и отлетях за Брюксел с листи, на които бяха изписани темите ми: "Как да печелим избори" и "Парламентаризмът - начин на употреба" и нито ред освен двете заглавия. Имаше и нещо друго: аз ли, Българинът, щях да обяснявам в Белгия, дето от век, че и четвърт отгоре, правят избори и парламентаризъм, какво е демокрацията и има ли тя почва в Белгия. Общо взето не посмях да велеумнича по темите и разчитайки на широката си култура, реших да действам в стил "Парламентарните софизми" на Хамилтон, тоест "говори много, но не казвай нищо", защото рискуваш да унищожиш имиджа на българския гений, прославил ни по света с патентования "български чадър".
А времето беше чудесно. Юли в Брюксел не е толкова горещ - то и времето им там е такова едно, европейско; Брюксел е потънал в зелено и в заведения, удавил се е в хладна бира, от която ти става леко на душата и ти се опразва джобът.
Още с пристигането се запознахме с преводачката, която пое грижата за нас "хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум", раздаде ни джобните и квартирните, връчи ни и дневните пари и ни обясни, че имаме отпуснати средства от любезните домакини за официална вечеря, след което ни поведе към хотела. Имах една страхотна идея и за да я приведа в изпълнение, трябваше да напрегна не само ума си но и да приложа хватки за пред застаряващата хубавица, трябваше да изровя от паметта си и оскъдните познания по френския език, които Радка Коджебашева беше пирографирала в паметта ми. Съответно икономисах квартирните си, тоест те ми останаха като джобни, а аз си спинках в офиса на ІV-та районна организация на CDA при приятеля Д. - тогава секретар на районна партийна организация, а днес министър без портфейл в Брюксел. Е, без портфейл, ама с бакшиш и тлъста банкова сметка ще кажете, не без доза завист. Та значи, аз си нанкам на кушетка в прекрасна, старинна отвън, но напълно съвременна отвътре сграда, разположена в паркова алея, по която преминаващите автомобили не превишават 40 км в час и не употребяват звукови сигнали. Тишина, спокойствие и самота, точат се мислите из главата ми в този ред. Никаква свежа мисъл не можех да родя за утрешната първа лекция, с която имах честта да открия семинара. Та предпочетох, прочее, да се наспя, воден от максимата "Утрото е по-мъдро от вечерта." Събудих се точно в шест часа по делиормански. Свежа хладна утрин, но предвид часовата разлика - доста ранко за Брюксел, тоалирах се набързо и там, пред огледалото ми светна как да шашна белгийците. Делово пристегнах възела на вратовръзката, с маршова крачка излязох от CDA, без да събудя портиера, и около час се разхождах из утринно спящия Брюксел, докато намеря кафене, където да посвещенодействам с утринното си кафе. Точно в 9, 45 часа бях в уречената зала на кралската библиотека, не без продължително лутане, разбира се. Точно в десет часа по брюкселски, след приветствия и представяния, ми беше дадена думата, с което деловата част на семинара започна. "Скъпи приятели - вложих в устата на преводачката, _ моля всеки от вас с по три-четири думи да каже какво би направил, ако зависеше от него, неговата партия да загуби изборите. Моля коментариите ви да бъдат кратки и оригинални, тоест да не се повтарят." После тихичко помолих преводачката, да записва с маркер върху картона и привидно спокоен изчаках 82 отговора от 82-мата присъстващи на семинара. След като отговорите приключиха и съответно бяха записани, взех маркера, посочих с него написаното и под завистливите погледи на българските колеги и зяпналата от откровението ми преводачка обобщих: "Ако искате да печелите избори, не бива да правите това." После обявих десет минути почивка, защото беше изтекло предвиденото за моята лекция време, пък и аз впрочем я бях изнесъл с този малък български трик. До следващата ми лекция, без да броим днешния обяд и следобяд, имаше цели шест дни, а до завръщането ми в България оставаха двадесет и един дни. Дни които, можех да прекарам в Брюксел, и то както си пожелаех, без да се готвя за другата си лекция, без да присъствам на лекциите на колегите си, верен на принципа: "Докато не е опряло яйцето до определено място, няма проблем, пък като опре, ще видим." Дни без да се притеснявам от неодобрителния поглед на тъщата. Мислено ликувах и подскачах на куц крак от щастие. Мислено, все пак какво ще си кажат белгийците за "социалисто булгаристо - подлудисто", нищо, че сме християн-демократи. И се заредиха часове и дни, за които е малко да се каже "незабравими", просто на мен, "хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум", не че не ми стигат думите, но ми е неудобно да ги изрека, току-виж стигнали до ушите на тъщата.
Аз не бях гурбетчия, не пестях франкове за автомобил или бизнес-проходилка, просто исках да усетя пулса на Европа, да поживея като европеец. Ровех се с часове в славянските и латинския отдели на кралската библиотека, зяпах с часове графиките на Дюрер и платната на Тулуз Лотрек, ходих на опера - "Фиделио"от Бетовен, наех ездитен кон в кралските конюшни и демонстрирах делиорманска езда на манежа, киснех с часове по кафенетата и прочие и прочие скучни за някои, но малки удоволствия за мен, обаче, моля ви, не казвайте на моята тъща, защото, ако тя научи, рискувам семейното си благополучие, а ако научат приятелите, рискувам доброто си име. Все рискове и най-вече харчове, които, повярвайте ми, докато бях там в Брюксел, далеч от тъщата, имах смелоста да поема. Но всичкото това европейско щастие и благополучие започна да оставя горчив привкус в устата ми, тъй че не се учудвам защо европейците седят, седят, па току рекат на магарето "чуш" и хайде на сафари в Африка сред мухи и папатаци...
Европа, че дори и Брюксел, не можаха да променят навиците ми на селско момче, макар и ошмиргелено, не смея да кажа ошлайфано от бетонните панели на социалистическото двустайно апартаментче, в което любезно ме приеха да живея с дъщеря им, тъщата и великомученика, тоест моя тъст. Споменах за навиците си, а те според тъщата, модна шивачка, са отвратителни: Ставане от сън в шест, задължителна закуска в осем, обилен обяд в дванадесет, вечеря в седем съпроводена с чаша червено вино, много кафета през деня, душ след ставане, книга преди лягане, пишеща машина по всяко време на деня, избягване на излишни физически натоварвания, сладки приказки с приятели и познати. Както казва тъщата: "Де видиш двама, ти - трети." Те това ми липсваше в Брюксел. Събуждах се в шест часа по делиормански, а Брюксел спи. Аз кипя от енергия, от желание за още нещо, а брюкселци и брюкселки спят. Та, за да не лежа с безцелно впит в тавана поглед и да не трупам излишни килограми, започнах да практикувам ранна утринна разходка по парковата алея, съпроводена с лек тръс. Утринната ми разходка на четвъртия ден започна обичайно. Облечен в червения си БНА-анцуг, останал ми още от казармата, излязох от CDA и поех леко и самотно по автоалеята, посипана със ситен чакъл. Тъкмо разгрях и смених темпото на ленив свински тръс, когато долових приближаването на автомобил зад себе си. Отстъпих встрани, обърнах се и ококорих очи. Автомобилът грабна вниманието ми в първия момент. На мен, човекът, който цени конете повече от автомобилите. Представете си керемеденочервен металик със страхотни лайсни и изящна аеродинамика, огромно двигателно отделение, което издава мощност и това, което най-много доближава автомобила до конската тяга - кабриото. Марката на радиаторната маска показваше, че производител на това мощно бижу са заводите НИСАН. Казах, ококорих в първия момент очи, защото това, което видях вътре в автомобила, накара челюстта ми да увисне като торба на многодетно кенгуру. Мацката зад волана накара биотоковете ми да потекат с повишено напрежение и скорост от сетивата към мозъка, така че косата ми щръкна и заприлича на грамофонни иглички. Представете си Мерилин Монро и Ева Херцигова, съчетани в едно тяло, и цялото това великолепие на женска плът, опаковано в ефирни оскъдни дрешки, ако можем да наречем дрехи бутиковите парчета плат, с които беше облечено момичето. Навярно възхищението ми от колата и шофьорката е било изписано на лицето ми, защото прелестната шофьорка намали скоростта, докато преминаваше край мен и ми се усмихна или на мен така ми се искаше. Затичах се с все сила след отминалата кола, но къде ти, колата се скри от погледа ми. Потичах още още малко от удоволствие и после преминах в ленивото си тръсче, цъкайки като часовник. Алеята направи остър завой, така че, излизайки от завоя, веднага видях червения НИСАН-кабрио с клекнала задна дясна гума, а в него прелестната шофьорка безпомощно се озърташе. Гледката увеличи нивото на адреналина ми и възвърна подсъзнателните надежди, които бях хранил. Неволно увеличих темпа и бързо дотичах до колата, задъхан, запотен, с опърпан червен анцуг. Вероятно съм изплашил момичето, защото дори не успях да се усмихна с чаровната си аленделоновска усмивка, затова гюрукът се вдигна, стъклата, и те автоматично се вдигнаха, и централното заключване изщрака, блокирайки вратите. Ухилен до уши, с жестове и на лош френски, по-лош и от валонския на белгийците, обясних, че "моа сет гом на тоз воатюр оскуре ву". Девойката навярно ме разбра, защото автоматиката на багажника прещрака и той се отвори. Нали в годините на перестройката си докарвах допълнителни доходи като шофьор на такси, та сръчно, според моите представи, смених гумата, прибрах инструмента, ухилих се с най-чаровната си усмивка - плеснах с ръце в знак на готовност и рекох "окей". Стъклото се смъкна на два пръста и една малка ръчичка подаде едра банкнота, без дума. Първосигнално поех банкнотата, разгледах двете нули по нея и с треперещи от цинцарлък ръце, повдигнах чистачката и я пуснах така, че да прищипе банкнотата към стъклото. Извъртях се кръгом и поех ленивото си тръсче. Бях бесен, скъперникът в мен изригваше и псуваше на поразия "кабалерос-а примус" на Втора гимназия в Шумен. Но все пак аз смених гумата, защото колата и шофьорката ми харесаха, не заради парите, въпреки че този жест беше стръв за патки, ами ако не клъвне?! Рязък сигнал от клаксон ме накара да се закова на място, обърнах се кръгом и застинах - победата на моя Дон Жуан над скъперника в мене беше пълна и окончателна, поне засега. Червеното кабрио - със смъкнат гюрук, дясната предна врата - отворена, и жестът на красивото момиче, което ми сочеше седалката до нея красноречиво. "Асие ву иси сил ву пле, авон ну боа кафе ансабл." Боже мой, тези думи бяха музика в ушите ми. Седнах в колата, после пихме кафе заедно, тя много се смя на пантомимата ми, може да се е смяла и на френския ми, но прие поканата за кафе на следващия ден. И се заредиха няколко дни, в които с нетърпение чаках часа на срещите ни. Навярно я развличах, "социалисто булгаристо" с някой и друг франк в джоба, който рецитира Боало на френски, говори на нескопосан френски за трагизма в "Рицаря, смъртта и дявола" на Дюрер, за качествата на арабските коне и прочие неща, които подчертават аристократизма му, занимават там, в Европа, умовете на поовехтелите и забравени аристократи, на богатите и дегенератите…
Това, че тя ми харесваше, е излишно да го споменавам, но съгласете се, че не мога да отида и да кажа: "Вуле ву куше авек моа се соар." Многото филми, които бях гледал, показваха, че до леглото се стига след вечеря, та реших да я поканя на вечеря, още повече, че ми се полагаше официална такава за сметка на домакините от "Едуардо Фрей". Договорих се с преводачката да си използвам лимита за вечерята самостоятелно, не с групата от колеги, нищо не можеше впоследствие да ми попречи да се натреса на официалната им вечеря. Взех служебната кредитна карта "Америкън Експрес", обещах допълнително да донеса фактура от сметката и фриволно се втурнах в авантюрата. Не искам да говаря за вечерята. Беше великолепна. Тогава за първи път опитах любимото си питие - коняк по брюкселски, тоест хубав коняк, поднесен в затоплена, полирана предварително чаша, чиито ръбове са озахарени и вътре в коняка плуват бучка карамелизирана захар и резен лимон. Други подробности за вечерята не мога да ви разкажа. Ако разкажа, ще ме обявите за лъжец и самохвалко или за невъзпитан мъж грубиян. А ако не дай Бог, разбере тъщата, не ща да съм жив, просто приемете на доверие, че всичко беше като на кино. Естествено взех фактура от оберкелнера, който беше учуден, че плащам с кредитна карта и искам отделно копие от фактурата, но без уговорки и кандърми за разлика от българските си колеги, ме обслужи. На другия ден връчих фактурата на ангела-хранител - преводачката с чувството на изпълнен дълг. Реакцията й разби душевния ми мир и заплаши крехкото ми финансово равновесие. "Но, господине, вие сте превишили лимита си за вечеря!" Лимитът си е лимит, нещо, с което "хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум" се съобразява, но не спазва. Малко нахално помолих: "Не може ли нещо да се уреди, че съм кът с джобните, а възнаграждението за лекторските часове не сме го получили, както знаете." Учудено от пазарлъка, момичето промърмори: "Това го решава счетоводителката." "Окей, да вървим при нея" - бях смел и уверен в чара си, пък и никой не кара гостите си да плащат. Ангела-хранител - преводачката, ме поведе към светая светих на фондацията "Едуардо Фрей" - кабинета, на счетоводителката. Бях любопитен, такова нещо - счетоводител на фондация, която оперира с много милиони долари, при това без отдел "Счетоводен", без калабалък счетоводителки, и като знам един такъв многомилионен бюджет в България, какъв ли счетоводен ентусиазиран отдел ще има, леле-мале, не биха ми стигнали пръстите на ръцете и на краката, че и пръстите на цялата ми рода, за да го преброя. Докато стигнем кабинетчето, чиято единствена мебелна забележителност беше компютърът, както после се оказа, в главата ми се въртяха счетоводно преброителни мисли. Почукахме на вратата, влязохме и там на мен ми пролича, че идвам от социализма. Червеното изби по бузите ми. Счетоводителката, и ако трябва да бъдем точни, моята прелестна белгийска приятелка попита какъв проблем има. Въпреки че изненадата й не беше по-малка от моята, не й пролича. "Не, хубава госпожице, никакъв проблем, след приятна вечеря не съм забелязал, че съм си превишил лимита и дойдох да покрия разликата." Не вярвах на ушите си! Мразех устата си, която ме лиши с тези думи от паричките ми. Докато броях с треперещи ръце парите си, подразбрах, че преводачката обясняваше на счетоводителката кой съм - гост-лектор от България - и че следващата ми лекция по разписание започва след час и половина. Когато в уреченото време влязох в залата и забелязах счетоводителката там, не, не си мислете, че си глътнах граматиката, даже напротив, ако забележа, че има кой да ме слуша внимателно, повече говоря. Та като почнах от площадната демокрация на древноелинската агора, скочих пряко ареопага, свързвайки го с римския сенат, минах през английската средновековна Магна консилиум регни и Магна харта либертатум на горкия крал Джон ІІ Безземни, английската конституция на Кромуеловите пуритани, Нидерландската конституция на Вилхелм Орански и стигнах първата Белгийска контитуция от преди век и половина. Говорих в продължение на час и тридесет минути, да е жива и здрава преводачката, тя беше страхотна, говореше в синхрон, така че все едно аз си говорех на прекрасен валонски. След като спрях, поблагодарих на преводачката и участниците в семинара за търпението и вниманието. После последва миг тишина, след което гръмна от ръкопляскания като на конгрес на БКП, или много им хареса, или ръкопляскат от облекчение, че най-после съм млъкнал, по-скоро последното...
До края на престоя ми в Брюксел оставаха дни, които прекарах в чудесната компания на най-красивата счетоводителка, която може да си представи човек, без да се случи нещо, което да е достойно за отбелязване, тоест да посмея да го разкажа, докато е жива тъщата, да ми е жива и здрава!