автор: 3endaly

Не съм преставала да си търся поводи и причини да забравям. Макар и да се връщам често лениво назад, всеки път помня все по-разредено и небрежно.
Ужасно е, че не мога да съществувам с интензивността , с която нещата съществуват за мен, макар и за кратко. Все по-малко, все по-вяло ме боли. Животът ми се струва все по-поносим и все по-трудно го забелязвам. Сигурно съм щастлива- имам дори желания, които нямат шанс да бъдат осъществени, за да ме обезсърчат. Спокойна съм, а нямам нерви да го изживея. Свободна съм. И съм по-сама от всеки друг. Толкова много неща не ми са се случвали и толкова много други знаят, че никога няма да ги направя. Имам всичкото време на света- да се протягам в него, да се разполагам от единия до другия му край...
Никога не съм била по-изпълнена с пространство за мисли и емоции, които не се появяват.
Поне да можех да заспя...