автор: Alexey

Че сме беден, недоволен и апатичен народ - това го знае всеки, докоснал се поне за миг до обществената коричка на твърде разтегнатото понятие "българин".
Българин в обществото, българин в политиката, българин в културата, българин на масата - все картини, в които се потупваме доволно по гърдите пред смаяните очи на фината дама Европа, превърнала гръмотевичния бик в културно, обуздано добиче, на чийто гръб прекосява нашите земи. И вдига вежди с погнуса - пред "мръсотията", "простотията" и всички онези съмнителни субстанции, полепнали по загорялата, потна кожа на така наречения "българин".
Но ако за миг слезе от обуздания някогашен олимпийски владетел, ако зарови елегантния си нокът в плътта и преглътне погнусата си, ще открие нещо, скрито дълбоко зад привидния цинизъм и скотските нрави - нещо, за което "цивилизованите народи" трябва да бърчат дълго чела, което едва-едва излюпват от стерилните си ателиета и което в крайна сметка прилича на недохранен зародиш, увит в хайкултурна диафрагма, заразена с патетични опити за многопластие и естественост, така неприсъща на измъчените лабораторни творци. Ще открие нещо, за което ние дори не се стараем, не се замисляме, а изхвърляме от съзидателната си паст ежедневно - както за битова консумация, така и терен за развихряне на най-скъпите ни чувства и мисли. Нашето уникално трикольорно шоу.
Защото ако не друго - шоу умеем да правим, и то как! Шоу, развито до такава виртуозност, че независимо дали си на арената или кротко се подсмихваш отстрани, в гърдите ти пропиват частици национален дух и те изпълват с прекрасно усещане за живот и принадлежност. А нека бърчи нос европейската дама и цялата и свита благоуханни пажове - какво ли разбират те!
Та ние сме народ от философи, стратези, военачалници, учени, политици, който, макар с векове наказван от съдбата си, се е научил ако не друго, то поне да и се смее и да гриза доволно от крайчетата пурпурен плащ, с който тя го подминава. Защото ако Ницше е казал "Обичай съдбата си", нашенският анонимен Заратустра ще смигне недоверчиво и ще добави: "Смей се над съдбата си". После - ха наздраве, шоуто продължава!
Смей се над себе си - това е алфата и омегата на нашето уникално шоу, която не може да покълне в самовлюбения Запад. Защото да се смееш - детски и божествено - е наркотик, от който няма как да се откажем. Преглъщаме средностатистическата си съдба на нископлатени "блъскачи", намазваме сизифовските си рамене с бабините помади вечер, цъкаме над купищата боклуци, философски дърпаме от поскъпелите и некачествени цигари - живеем. Не си отказваме и удоволствието да говорим в множествено число, защото "всички сме на един хал" и братя по душа, братя в шоуто, в което всеки има отредена роля.
И понеже нашето шоу не е едно просто, импулсивно решение за запълване на времето, то неизбежно има сложна и философска схема, в която всичко ляга като фино колелце в швейцарски часовник (или съответното менте за двадесет лева).
На първо място идва събитието. Събитие е всичко - среднощните разходки на Пайнер принцесата, влизането в онази преекспонирана абстракция НАТО, крехкото процентче надбавка на детските, плюещият контрольор и "защо не идете да глобявате Костов, бе, кожата ни съдрахте!", взривената лъскава кола - и изобщо - всичко, присъстващо в битовия колорит, този фин механизъм, чиято единствена цел е да произвежда и субсидира Негово Величество Шоуто.
След него, разбира се, е нашият съзерцател, който е и първостепенен участник в процеса. Съзерцателят само привидно е анонимен и характерен. За заблуда на противника ще заговори в множествено число, но святкащите от удоволствие очички ще издадат неволно неговата тайна - той разбира, той знае, той не е вчерашен. Тъпчи го, блъскай го, глобявай го, лъжи го - той не е глупак, ама "нейсе, няма оправия". Той си иска шоуто - и го получава. Най-напред будният му ум ще анализира от всички страни гореспоменатото събитие. Няма скрито-покрито. Ще се впусне като ревностен изследовател между тънките му механизми, причинно-следствени връзки, предпоставки, ще оглозга всичко, до което се досегне като виден консуматор - кимайки с глава, наслаждавайки се на всяко парченце шоу, което му се поднася. И макар че "нищо ново под слънцето" е арката, през която въвежда всяко новодоприпкало жребче в стадото Събития, той умее да оценява деликатесите. Ще преглътне със снизходителна физиономия, за да дойде ред на онази спойка между разнородните битови философии, а именно - Коментарът.
Коментарът е есенцията на шоуто. Може и без него, разбира се, но това неминуемо разваля удоволствието. Коментарът включва и особена, задушевна атмосфера - безвремие и интимност, в която всевечните истини избуяват и дават плод в душата на шоумена. Своеобразна Кръгла маса - на която се нареждат уникалните аноними, затоплили и удобно устроили мястото си - като членове на тайно, подземно общество, докоснало се до извор без достъп за непросветените и неразбиращите - онзи извор, който присветва в очите им, докато съдбата ги тъпче. Изворът на смеха, плащът на the great show. И в мистичните ракиени изпарения, над мръсната мушама, записала в привидно безразборните си и отвратителни петна цялата национална гносеология, те си подават ръце, кимат си, смигват си и - коментират. На пръв поглед мненията им се разминават, нерядко някой брадясал Тор замахва разгневено над масата и с небесния огън в очите дава да разбере, че "на мене тия не ми минават". Ала това е част от шоуто и те добре го знаят. Защото шоуто изживява своите поанти като мултипленен оргазъм, проблясващ в потните, зачервени лица, плюещите, съскащи усти, свитите, треперещи юмруци и животинските физиономии, а после се спуска, изкашля се, преглъща и достига до своя Катарзис.
Катарзисът е онзи лежерен миг, в който нечия дружелюбна ръка помахва и нечий прегракнал от викане глас се провиква: "Хайде, за всички по едно!" Защото трапезата е обща - и каквото на единия, това и на другия, "всички сме на тоя хал". Събитието е сдъвкано и изплюто, бродещите с фенери духове са успокоени, смирено приседнали на ръба на Времето, прелитащо пред очите им, яздено от блудницата Съдба.
И питам се - има ли друг народ, удостоен с този безценен дар свише - шоуто, което оцветява и най-блудкавите ежедневни събития. Без него навярно бихме рухнали в бедност, мизерия, нещастие и безнадеждност. Без него бихме отворили очи и затворили усти за всички онези трагедии, които ни разпъват на кръст всеки ден. Без него може би щяхме да сме една окаяна пасмина полумъртъвци, които скотски скърцат със зъби на съдбата, докато изведнъж грабнат ръждясалите ножове и тръгнат - на сеч. И тръгнат - заливайки с кръв себе си и безкрайните стълби, край които Дяволът дъвче ненужните сетива.
И питам се - а без шоуто навярно щяхме да имаме и отговорите, които да ни погубят.
Но ние оцеляваме, оцеляваме и се забавляваме, и се смеем, дори когато плачем.
The show must go on.

---

б.а. Простете цинизма ми :). Винаги има повече от една гледни точки, струва ми се. (Темата, между другото, ни я зададоха в училище ;)