Дойдох отново,
знам, неканена,
в името на миналите дни.
Не искам да припомням стари рани,
не търся в някой, някакви вини..
Дойдох, за да ти кажа само,
че бях със теб,
но твърде рано
промъкна се, като мъгла,
някаква неясна суета...
И някак много, много лесно
издигна между нас стена от нея.
Тръгнах си, не беше честно...
Слънце във мъгла не грее...
... А после извъднъж разбрах:
не теб,
мечтата си, чрез тебе съм обичала...
Повярвах истински,
а теб,
в измислени представи
съм обличала...
Измислих те! Ти беше сън.
Събудих се! Свободно дишам.
Бях със теб, сега не съм...
И вече стихове не пиша...
След теб, ще срещам други хора,
но как да разбера, не знам...,
в кого да вярвам и кога отново
на някого сърцето си да дам...?!
..................
Срещнах Го, безумно влюбен
смел до безразсъдство,
много сам...
За него съм живот и смисъл,
обичана жена,
мечта...
Но душата ми сама е,
недокосната и неразбрана...
Няма смисъл.. и не искам
някой да човърка в нея рани...
..................
Да съм сама, това е всичко,
което искам днес...,
за да ме има.
Мечтите са едно,
душата
винаги е тъй ранима..
По-добре ми е сама!
Умора някаква, тъга...
в сърцето се е настанила...
Жива съм!
Каква съдба!
Усмихвам се
и съм щастлива!