автор: xxlogre

Понякога, когато се чувствам силен, справедлив и умен, искам да имам свой свят. Свят на който аз съм създател и едноличен господар. Любимите книги, филми и музика, ще ми бъдат поданници. Войската ще се състои от моите неумели стихове, а пълководци ще бъдат кумирите ми, (за които няма да ви говоря сега). Основната форма на управление ще бъде любовта. Моята любов. Ще подредя нещата в моя свят според степента, до която ги обичам. На опашката ще бъдат нещата, които не разбирам и които ми се изплъзват.

Важна съставна част от моя свят ще бъдат и гробищата. Гробищата за книги, жени и приятели. Обикновено пазя телата на своите покойници. Кой знае, някой ден може и да съумея да ги съживя. Защото понякога изпитвам носталгия по миналото си.

Отсега знам, че държавата ми ще бъде много малка. И може би непрекъснато ще намалява. Защото съм изпратил и продължавам да изпращам в изгнание провинилите се поданици и сега сам излежавам присъдите им. В моя свят, аз излежавам присъдите на любимите неща. Имам цяла стая за изтезания, посветена на жените, минали през живота ми.

Това ще бъде град-държава, заобиколена отвсякъде с вражеска територия. Ще има високи, яки стени, които да отстояват моята независимост. Защо обаче питам се ми е нужен този град и тази страна, когато моят сегашен истински свят е толкова неодушевен? Защо не успявам да вдъхна душа на нещата около себе си? И защо и малкото оцелели, одушевените неща са толкова чупливи и така лесно умират...