автор: hristina

Разтапя се реалността на дъното на чашата. През устните изплуват мехурчета смях.

Разтапям се с вкус на розе по слепоочията ти. Кръвта ми пламти. Нямам срам. Вървя по пътища, които не познавам. Без табута, без болка. Всичко е само игра. Веселие, което се разплита през сетивата като изтървано кълбо. Предизвиквам. И съм дръзка. Нека да пием на екс до последната мисъл, която те задържа да изкрещищ на възбог, до лудост!
Да забравиш. . .
Да си друг. . .
Под ходилата си чувствам реката, зазидана в мен. Една забравена следа ме изгаря. А светът е кутия, пълна с клечки, пеещи за весталката в сърцето ми. Танцувам като в храм. Мога да предскажа настоящето по броя и цвета на глътките от вечност по бедрата си.
Разтапям се със счупената чаша до леглото. Разтапям се в ръката ти до утрото.
Далеч. . .
Погледни ме! Не ме оставяй сама отвъд порязващите ръбове на бягствата! И ъглите на съзнанието напиват. Напиват със страх. . .
Разтапя се реалността като кубче лед по шията ми.
Повтори отново, че ме обичаш, сега преди да се събудя! . . .