автор: fightingone

Седим в задръстване. Използваме го, за да си говорим.
Както всяка сутрин, така и днес возя шестгодишната си дъщеря до детската градина. Докато пътуваме се случват разни неща. Ето този диалог например:

- Мамо, какво е това?
- Това са плакати за изборите за кмет.
- Вие за кого ще гласувате?

Обяснявам за кого.

- Аз предлагам да гласуваме тати да стане кмет.

Противя се. Тя не разбира защо.

- Защо не искаш, мамо? Като изберем тати за кмет ти ще станеш кметица, а аз кметска дъщеря. Какво ще кажеш?

Какво да кажа. Предложението си го бива. Възхищавам се на тънката й способност да схваща нещата. Онези, които се премълчават...

- Мамо, каква е тази буква ето тук? Прилича на дърво с два клона!
- Я да видя! Чакай, не става сега, трябва да спрем, иначе ще отидем и ние в някое дърво...Дай да видя! Това е "У".

В това време изпреварваме голям камион, на който е натоварен багер.

- Виж, този багер вози камион! Кой кого вози, не разбирам!
- Камионът вози багера...
- Не! Обратното е! Сигурна съм, че е обратното. Виж как се е протегнал багерът!

Никога не споря с моя малък Телец. Безсмислено е. Дъщеричката ми върви със свое равномерно темпо и се подчинява на своя логика за живота.

Най-сетне пристигаме. След кратка разправия, в която надделявам аз естествено, защото съм по-голямата и по-силната, тя оставя скъпоценната си неща в колата и помъква към градината огромната раница с принадлежностите за плуване. Едва успявам да я целуна за сбогом по дъхавата главица и тя вече е хлътнала вътре...