автор: TheMask

Част от "Първа песен"

* * *

Комуто поне веднъж се е случило да прекара нощта на пустия морски бряг, той непременно е забелязъл как жълто-призрачната, мъглива лунна светлина променя целия пейзаж. Как пълзят, бягат, сплитат се, замират, разстланите сенки на дърветата. Някога, носен от крилете на юношеството, тази фантазия ме пленяваше, караше ме да мечтая. Сега само ме натъжава. Унилите стонове на вятъра трептят по листата на дърветата, зловещият, вледеняващ душата звук брои клоните им.
В такъв час във всички кучета наоколо се вселява безумие, подивели, откъснали се от веригата, те се понасят напред, без да се оглеждат. Изведнъж застиват неочаквано, тревожно се озъртат с горящи очи, и подобно на слоновете, повдигащи в смъртния си час глава с последно отчаяно усилие, безпомощно провиснали уши, и протягащи за последно хобота си нагоре, кучетата повдигат глави със също така безпомощно висящи уши, протягат шии и вият…воят им е като плач на гладно дете, като стоновете на пребита котка, като стенанията на родилка, като предсмъртен хрип в болницата за чумави, като божествената песен на девойка; кучетата лаят, вият и се зъбят на звездите, на луната, на планините, застинали в мрачни грамади, на хладния вятър, който пълни дробовете им и обгаря червените им ноздри, на нощното безмълвие, на прелитащата сова, чийто полет в тъмното рисува дъга, и едва успявайки да избегне кучешките муцуни, отнася в клюна си жаби и мишлета, жива храна за малките; на крадеца, бягащ с всички сили от ограбения дом, на змиите, пълзящи между папратите, които карат кучетата да скърцат със зъби и злобно да ръмжат, на собствения си вой, плашещ и самите тях; на жабите, които те звучно разкъсват (кой ги е карал да излизат от блатото), на клоните, криещи толкова непостижими тайни, които те искат да узнаят, вгледани с умните си очи в шумящите листа, на паяците, увиснали по лапите им, или спасяващи се панически по дървесните стволове, на гарваните, цял ден скитали из полята, а нощем, гладни и едва живи, се добират до гнездата си; на скалите по брега, на разноцветните огньове, пламнали по мачтите на невидими кораби, на шума на вълните, на рибите, които излитат от морето, проблясват с черните си гърбове и отново изчезват в черната бездна, и накрая, на човека, който ги направи роби.
И ето - кучетата отново се впускат напред, и тичат, тичат без път, разкървавявайки лапите си, през полета, оврази, без пътища, през хълмове, долини, по острите камъни като полудели, гонени от неутолимата си жажда. Протяжният им вой пълни с ужас въздуха. Тежко на закъснелия нощен пътник. Кучетата, прислужници на Смъртта, ще се нахвърлят и ще впият остри зъби, ще гризат, дъвчат, ще се давят с кървавите късове. Даже дивите зверове се плашат и бягат от пътя им. А после, след часовете на безумния бяг, кучетата, изтощени, провесили езици, настървено ще се нахвърлят едно на друго и ще се разкъсат мигновенно. Само че това не е жестокост…
Аз още помня, как веднъж, вперила в мен стъклен поглед, майка ми каза " Когато лежиш в леглото си и чуеш наблизо воят на кучетата, завий се и притихни, и не се смей на тяхното безумие....Измъчва ги безпределна тъга, тъга по Вечността, тъга, на която сме подвластни всички: и те, и ти , и аз…Всички...."