автор: SadOne

Госпожа Диманова се събуди с някакво необяснимо на пръв поглед еуфорично чувство. Не трябваше да мисли дълго, за да се сети - днес беше петък, ден за риба!
Стана енергично от кревата, нахлузи топлите си чехли и с неочаквана за шестдесет и деветте й години бодрост отиде в кухнята да си приготви закуска.
Дните на госпожа Диманова (не че си нямаше малко име, но толкова отдавна никой не го беше употребявал, че и в един момент и тя започна да мисли за себе си като за "госпожа Диманова") от години протичаха по един установен график, но с особена сила това важеше за петъците - можеше да си спомни всеки детайл от всеки един петък пред последните десетина година. По принцип нямаше проблеми с паметта - помнеше всяко дете, на което някога е преподавала - от първия до последния випуск. Помнеше и куп ненужни неща. Но петъците заемаха особено място в мислите й. Нещо повече - те бяха смисълът на живота й.
Докато закусваше и отпиваше от ароматния билков чай, мислено подбра всеки детайл от облеклото си. От години не си беше купувала нови дрехи, но тъй като се обличаше официално само в петък, определено можеше да се каже, че разполага със сравнително богат избор. За днешния ден се спря на една любима бяла риза с малки перлени копченца и резедаво костюмче от две части, сакото на което я правеше особено елегантна. Щеше да освежи тоалета си с кафяво шалче, а то пък се комбинираше чудесно с кафявите й обувки, кафявата чанта и - разбира се! - обиците с два елегантни ахата. Косата - напълно бяла, но доста гъста за възрастта й, щеше да навие в прическа - обикновено й трябваха петнайсетина минути, за да постигне ефект, за който другите жени висяха с часове във фризьорските салони. Но тя го беше вършила откакто се помни - да излезеш навън без прическа за госпожа Диманова беше почти толкова недопустимо, колкото да излезеш по бельо например.
След около час, в изряден вид и с благ израз на лицето, госпожа Диманова заключи вратата и тръгна към рибния магазин. Днес щеше да купи сафрид. Не беше купувала отдавна. За пореден път прехвърли в мислите си рецептата - разполагаше със стотици рецепти за приготвяне на риба. Събираше ги от познати, записваше си ги от вестници, списания, от кулинарни предавания по телевизията… Почти нямаше вид риба, срещаща се по нашите географски ширини, за които госпожа Диманова да няма рецепта. Нещо повече - имаше и екзотични рецепти - ами ако изведнъж се появи някоя вносна риба на пазара, а тя не знае нищо за нея и не знае как да я приготви? Като любител на детайлите, тя трябваше да е подготвена за всяка ситуация. И беше.
Разстоянието до рибния магазин не беше никак малко, но разходката по така познатите улици освежаваше госпожа Диманова, припомняше й случки от миналото, караше я да се чувства все така интегрирана (това беше от любимите й "модерни" думички) както докато беше в "активна възраст" (поредното й любимо словосъчетание - като че ли сега беше пасивна…) Понякога хората я поздравяваха с уважение, тя им кимваше любезно, но сдържано, и се забавляваше да си припомня подробности от миналото. Ето, жената отсреща - имаше амбициозни родители, които много държаха дъщеря им да свири на пиано. Бяха купили една от най-скъпите марки, които се продаваха тогава в страната. Колко ли музиканти биха дали мило и драго за такъв инструмент… Момичето нямаше нито талант, нито желание да свири. След дълги опити, които изтощиха всички участници, момичето завърши счетоводство и от тогава работеше по специалността си. Родителите, родителите… Госпожа Диманова беше свидетел на толкова родителски грешки… Дългата й практика като учителка по музика я беше срещала с какви ли не случаи. Родители, които налагаха на децата си да свирят (като че ли това беше нещо, което може да се НАЛОЖИ), родители които забраняваха на талантливите си деца да свирят, защото "музикант къща не храни" и намираха за по-престижно да се "изучат" за инженер… Самата госпожа Диманова не бе имала такива проблеми с родителите си. Те самите бяха музиканти, у тях музиката беше това, което беше хлябът за останалите семейства. Когато завърши консерваторията, дори не празнуваха - това беше като да завърши първи клас - нещо ясно, неотменимо и поради това - делнично. Е, сърдиха се й се малко после когато тя избяга от столицата в малкото провинциално градче, за да стане учителка - но като всички широко скроени хора на изкуството (лека им пръст!) приеха избора й и до сетния им час поддържаха сърдечни отношения въпреки разстоянието, което ги разделяше.
Отдала се на спомени за родителите си, госпожа Диманова почти неусетно се озова пред рибния магазин. Беше отворено (обикновено идваше около половин час след началото на работното време). Влезе и поздрави любезно. ТОЙ вдигна глава от тетрадката, над която се беше навел, и й отговори енергично:
- Здравейте, госпожо Диманова! Вие, както винаги сте точна като часовник!
Гласът му беше дълбок, плътен, и дотолкова "обработен" - като на всеки дългогодишен продавач - че на човек чак му се струваше, че долавя някаква лична нотка на интерес.
- Здравейте! -
така и не преминаха дистанцията на уважителното "Вие", въпреки че госпожа Диманова го беше чувала да говори на "ти" с други клиенти, които със сигурност не бяха толкова редовни като нея.
- Е, какво ще бъде днес? Или да Ви предложа аз нещо?
- Не се съмнявам, че ще ми направите добро предложение, но аз вече съм решила - имам прекрасна рецепта за сафрид, а и вече купих другите продукти… -
замълча многозначително, докато не видя усмивката му, скрита зад престорено сърдита физиономия:
- Ах Вие, госпожо Диманова, винаги знаете какво да изберете… Ще ми вземете професията и това си е… Колко да премеря?
- Около килограм и половина, най-много два.
Докато го гледаше как се пресяга към рибите, се замисли за ръцете му - бяха яки, силни ръце. Дланите - масивни, а пръстите - може да се каже дори дебели. Вярно, опипваха рибите сръчно и същевременно деликатно, но …това бяха грубовати ръце, ръцете на човек, който се труди, и на нея много, ама много й се искаше да потъне в прегръдката му… Гласа му я стресна, и тя отърси глава, за да отпъди нелепата представа от главата си.
- Така добре ли е? Кило и осемстотин.
- Чудесно, чудесно, млади момко! -
освен престорено - сърдитата физиономия, тази реплика напоследък също беше част от петъчния им разговор. В повечето случаи той казваше с пресилена въздишка "Е, бяхме млади някога" или "Ласкателка сте Вие, госпожо Диманова". Днес само се усмихна с някаква горчивина и дори не я погледна.
"Случва се" - си каза госпожа Диманова, всеки в крайна сметка си има своите добри и лоши дни. В крайна сметка той имаше голямо семейство, сравнително голям бизнес (зареждаше с риба още 4 градчета в региона, начело с бившия окръжен град), и със сигурност имаше доста повече грижи от тези на госпожа Диманова. Усмихна му се окуражително, плати исканата сума и след като му пожела успешен ден, с неочаквана за възрастта й лекота буквално отлетя от магазина, стиснала в едната си ръка елегантната дамска чанта, а в другата - найлоновото пликче с грижливо опакования сафрид.
Това, което тя не видя, беше че ТОЙ я проследи с поглед чак докато се загуби зад недалечния ъгъл. Тази жена беше някак странно мила, странно странна и идването й всеки петък винаги го натъжаваше по някаква неведома причина. Говореше се, че е от известен музикантски род, че в София я очаквало бляскаво бъдеще, но тя зарязала всичко и дошла тук, за да работи като учителка по музика. Говореше се, че и на младини поведението й е било безупречно - с лекота отбивала атаките на младите, а по-късно и на не чак толкова младите ергени, които се опитвали да се сближат с нея. Говореше се… Какво ли не се говореше в градчето. Истината беше, че появата на госпожа Диманова където и да е, предизвикваше само и единствено уважение. Дори и в неговия рибарски магазин тя внасяше всеки петък капка аристократизъм, нещо артистично, изтънчено… И тъжно същевременно. Но… тук ТОЙ трябваше да прекъсне мислите си за старата дама, защото пред магазина спря един от камионите му, с които зареждаше съседните градове, и трябваше да се занимае с него. Какво пък, старата дама беше музикант, а те, музикантите, и въобще хората на изкуствата бяха от друга планета. И за него със сигурност беше облекчение, че няма нищо общо с такива хора.
Госпожа Диманова продължи да върви енергично, докато в един момент не се усети, че май размахва пликчето с рибата прекалено силно. Беше щастлива. Много, много щастлива. Всеки миг, всеки детайл от днешната й среща с НЕГО се бяха врязали в паметта й и щяха да дават плод на мислите й дълго време - до следващия петък, когато отново щеше да е ден за риба. Иронията в цялата история беше, че тя всъщност не обичаше риба. Нещо повече - ненавиждаше я. Не миризмата на риба, нея можеше да понесе - ненавиждаше самата риба. Не можеше да си представи да се докосне до тези хлъзгави, ококорени, изкривени същества. Не можеше да си представи и да яде подобно нещо. За радост на кварталните котаци, които всеки петък с удоволствие я посрещаха зад ръждясалия фургон, в който бяха организирали малкия си свят, в очакване на дежурните 2 килограма риба, понякога - доста скъпа.
Госпожа Диманова почти не усети как се изтърколи денят до края - обикновено така ставаше - в еуфорията си "пропускаше" петъка; започваше да анализира и преживява отново всичко едва на следващия ден. И така - до другия петък… Докато обличаше бархетната си пижама, тя се сети отново за ръцете му. Боже, колко едри, здрави и грубовати бяха… Нищо, ама нищичко общо с ръцете на баща му - навремето обещаващ цигулар, който се утвърди като виртуоз и световно признат концерт-майстор, вече - блаженопочивш. Тук се усмихна горчиво, и си помисли, че не би заменила нито един свой петък за нито един ден от неговия бляскав живот. После се усмихна още по-горчиво, защото се сети, че в същото време би заменила всеки ден от своя или неговия живот за да бъде на мястото на онази пълничка, зле облечена и обикновена жена, която беше люляла в прегръдките си НЕЙНОТО бебе, беше му превързвала олющените колена като юноша, беше го целунала по челото в сватбения му ден, беше поела в ръцете си децата му… И не на последно място - беше му оставила бизнеса с рибата… Сънят започна да надвива натежалите клепачи на госпожа Диманова, мислите й започнаха да се преливат една в друга, да образуват странни форми и сякаш да изтичат от тялото й. Последното смислено нещо, което успя да формулира преди да заспи беше, че в крайна сметка животът на всеки е такъв, какъвто сам си го подреди. И че ако го нямаше петъкът - денят за риба, може би щеше да е нещастна. А може би пък и не…