автор: victo

какво от това, че въздишам по-често,
че търся опора, а намирам откос,
поемам отрова, а се изливам в лек...
като не мога да дам колкото искам,
да изпреваря часовника с дивия бяг,
от хрумка случайна да създам епилог,
да обичам докрай, без да умирам
и сваля очилата в сив полутон...
Стъклото отново в очите ми драска,
но някак опитвам смела да бъда,
да избягвам воала на тъмния здрач,
да умея да вкусвам живота без страх,
да загърбя илюзията че не съм сама,
дори когато се откривам в погледа прям..
Дали да приема хоризонти-съдба
в свободни пространства с смален окуляр,
да не вярвам, че света е такъв
и полирам очите си в лъч кехлибар...
Да намеря ръката, приятелски търсеща
и изхвърля отровата, поета докрай..
Живота предлага въпроси безкрай,
най-трудните са без варианти за отговор.