автор: thebigplucky

Понеделник.
Седем.
Трудно се излиза от небитието.
Димът от цигарата докосва
димът на кафето.
Петнадесет минутно безвремие
преди най-обикновен ден.
Поредният.

На разсъмване се сливат цветовете.
Сивото сякаш е вечно.
Поредните проблеми подтискат
преживяното предната вечер.
Поредната глътка студен въздух
те кара да потрепериш.
Поредната цигара - връща нервите
на мястото им.
Шумоленето в джоба подсказва,
че и днес ще оцелеем.
А болката в гърба -
че до вечерта е още далече.

Събирам остатъците от себе си.
Трябва да припечелим нещо -
да оцелеем…
Семейството ми е потребно.
Дава смисъл на ежедневието ми.
Обсебва времето ми.
Връща ме в релсите.
Изкарва на светло доброто в мен.
Прави ме земен.
И ми прощава грешките.
Приема ме такъв, какъвто съм - несъвършен.
Притъпява стреса.
Изважда ме от депресията
след поредната изгубена битка
с вятърните мелници.
Кара ме да вярвам в себе си.
Да преодолявам нивото на посредственост.
Да преосмислям ценностите.
Да преоткривам вечното.
И да продължавам напред,
дори наранен.

В антикварните магазини
откривам красиви вещи.
След безсънна нощ -
откривам красотата на деня.
Сред умиращото безвремие на есента
откривам чувството за безкрайност.
В това безпътно време
намирам време за поезия.
И сред озлобени и бездушни тълпи
откривам в теб поредната последна любов.

Сред толкова планове за бъдеще
животът ми остана пропилян небрежно.
Зрелостта си приемам
като безразличие към вещите
и към времето, което ми е отредено -
което ме приеме в себе си,
обсеби ме,
и ме ограби - без да спре.
В това, че се научих - красивото цвете
не винаги израства там,
където го посееш.
Че Давид не побеждава Голиат обикновено.
И че приказките са красиви,
когато имат край.
Пристанищата са раздяла,
но без пристанища
ще изчезнат вярата, надеждата
и очакването.
А животът е безкраен,
но не за нас…
И че не винаги имаме право на избор,
но винаги можем да направим нещата както трябва.
Красиви.
Като за последно.

Старостта идва, когато си отиде онази неопределеност.
А зрелостта - когато си отиде безвремието.
Ценността на човека не се измерва с неуспехите му.
Нито с това - как ще го запомнят съвременниците му.
Хората помнят и поетите,
и онези, които ги бесят.
Не помнят онези, които са посадили дървета
и са ги отгледали.
Не помнят войниците, които са загинали
за да живеят те.
Не помнят онова,
което са превърнали на пепел
в стремежите си към вечност.

Суета е всичко,
което не можем да вземем със себе си.
Ние сме земни и преходни.
Ние сме алчни, грешни и суеверни.
Слаби сме.
Лъжем себе си.
Но не можем да излъжем времето.
Времето е вечно…

А за нас то започва в понеделник.
В седем.