Страхът разпери ръце и прегърна сърцето й.
Обви я с пелената на отчаянието. Докосна всяко кътче на треперещата й същност и я убеди, че друга реалност не съществува.
Съзнанието й тръпнеше в очакване да се случи непоправимото. Дори не знаеше за какво става въпрос. Просто бе твърде заето да разчита импулсите, подавани му от сърцето.
Страхът се усмихна. Дъхът му погали косата й и нежно докосна очите й.
Страхът я обичаше.
Защото тя го допускаше в сърцето си и той оставаше жив и силен.
А силата му растеше от това, че нея я бе страх.
Но разумът си спомни, че бе чел " Дюн". И пропълзя до страха. Позволи му да се опияни от победата си. И в най - неочакваният за страха момент го помоли да си тръгне.
Една обикновена молба, без гняв и крясъци, свари страха неподготвен.
И той избяга. Беше свикнал с насилието. Но не умееше да се справя с любовта, която заемаше основно място в нейното сърце.
Разумът се сбогува със страха и го помоли да не идва повече.
И той разбра...
Отиде да търси ново сърце, което да прегърне.
А тя се огледа и видя, че това, от което толкова се боеше, е едно малко, беззащитно, гладно коте.
" На страха очите са големи!" - промърмори си тя и продължи напред.