автор: paisa

Имало едно време един стар родилен дом.
Денем и нощем бил огласяван от възторжените викове на новородените, които нестройно, но от все сърце и от все гърло пеели химна на живота. В стаите му цъфтяли най-прекрасните цветя - щастливите майчини усмивки, а градинката му била грижливо утъпкана от нетърпеливите обувки на подпийнали татковци, които не забравяли и да я поливат отвреме-навреме. И така, ден след ден, смяна след смяна, поколение след поколение, докато... Докато веднъж съвсем внезапно, сякаш от нищото, се появили двете приказни орисници - добрата и лошата. Застанали пред слисания дежурен АГ състав и съвсем делово, професионално и безцеремонно заорисали.
Добрата, която била по-млада, по-красива и по-нетърпелива, започнала първа - това бебе е бъдещ лекар, другото - оперна певица, третото - капитан на кораб... Сякаш все по-светло и уютно ставало след всяка нейна дума. Лампите светели празнично, по лицата на слушащите се стичали сълзи на умиление...
Дошъл обаче и реда на старата орисница. След като помълчала малко започнала. С дрезгав и ужасяващ глас занареждала - това бебе ще лежи в затвора за изнасилване, онова ще стане безсърдечна измамница, трето ще стане убиец и ще затрие съседчето си по кувьоз... Тръпки полазили по телата на всички. Празничната атмосфера се помрачила. Само злата орисница се усмихвала с една такава - гадна усмивка. Потресени от думите и, никои от присъстващите не забелязали, че всъщност се усмихва през сълзи. И като всички зли орисници била изгонена позорно. Не било нито мястото, нито времето да се говорят и слушат старчески глупости. Санитарката Евдокия я изритала по стълбите и даже зафучила два стари вмирисани леви чехъла като добавка по нея. Развалило се настроението, но за малко. Лека полека всички се успокоили и усмивките отново цъфнали на лицата. Майките помнели обаче какво казала добрата орисница и се чувало: "Ох, на мама гладното професорче", "Я да видим, шампионката по тенис май пак се е подмокрила..." и т.н.
...
Няма да мога да ви изненадам - много сте чели. Разбира се, че злата орисия се сбъднала, въпреки, че изглеждала така нелепо в родилния дом. Те орисиите са затова - да се сбъдват. Но нещо друго се случило, преди да се стигне дотам. За него е приказката.
Бебетата растяли. Растяли и се променяли. Опознали света. Не напълно. Само дотолкова, доколкото виждали очите им. А зрението им не само, че имало глас, ами даже той им нашепвал: "Що да си усложняваш живота, джанъм - глей к'во правят другите - и ти като тях". И те го правели. Защото били умни и схванати деца и бързо схващали за какво става въпрос. А какво всъщност правели другите ли? О, другите - ами огледайте се, те от векове правели... каквото правят другите.

Я, приказката свърши. Наистина била без край.

Продължението е за теб, различния.
За теб, ако си от хората, дето презираш масовика-червей, ако считаш, че стоиш над понятията за добро и зло и снизходителният ти поглед трудно намира себеподобен.
Приятелю, далеч не лошите момчета ходят, където си щат - само синовете на Свободата го правят. А ти си манекен, дефилиращ омотан от въжета, на едно от които пише "Умен", на друго "Готин" на трето "Свободен", но които са толкова здраво стегнати, та едва дишаш. Успяваш ли крещейки името си и ослушвайки се за ехото от аплодисменти да чуваш и звуците на живота? Питам те, защото си част от физиономията на света. Може да си онази малка бенчица, може да си онова косъмче от веждата, а може да си ъгълчето на устните.

Моля те, бъди себе си!
За да може светът едва-едва да започне да се усмихва.