автор: joanna_vas

-Повярвай в мен тогава,
когато
камъни се сипят
по гърба ми
и в писъка
на плачещи девици,

на оплаквачките
във гласните им струни,
и в шепата
последна пръст,
която хвърля
мъртвия приживе

недорабрал във себе си
вкуса различен
на пресоления насъщен,
преди виното
в бъчвите
да прекипи от истините

ферментирали във времето
до миг на Вяра,
с която можем да отпием
от горчивото
и то да засладни по устните

подобно на молитва тежка
изречена:
"Прости им Господи, прости
и неразумието,
и суетата им човешка,
прости
и ако можеш помогни им."

В ръката камъка
е изблик на надежда,
с която можем да останем
повярвали във себе си,
чрез своята природа.

Повярвали
във своята Надежда
и в Любовта
като причастие,
което дава сила ...


-Ако не повярвам в теб,
ще се сринат колоните.
Звездните гвоздеи
ще се отковат
и ще падне твърдта...

Ако не повярвам в теб
ще се удавя в пороя,
в моя собствения,
в мен -
от болката и от отчаяние.

Ако не повярвам в теб,
ще се изгубя,
не да се намеря след това,
а да изчезна.

Ако не повярвам в теб,
ще зъзна
и времето не ще да зазвъни
по камбаните
на засмелите се в урото гърди.

Ако не повярвам -
значи не съм аз, значи не си ти...