автор: Valdes

Преливат към сърцето ми неспирните вълни
на безнадеждна участ и омраза,
удавя всичко болката,умората звъни,
мъчително безверие ме смаза.

Изтръгна с трясък котвата и белите мечти,
раздрани,запокити в урагана,
ескорт акули шеметно след лодката лети
и светят хищно зъби от стомана.

Отчаяно,обречено натискам пак весла,
но дъното е сушата най-близка.
Съзнавам,че съм плячката,останал без крила,
но не това,а друго ме потиска.

Не може сред стихиите да няма ураган
и винаги е имало акули,
но устояват смелите,духът им е призван
да се пребори с демони и хули.

Защо така умората просмуква се във мен,
нима страхът намери тука пристан?
Сред толкова предателства не съм ли озверен?
Душата ми все още ли е чиста

или черней отровена от подлост и лъжа
и примирена тя открива изход...
Зареян сред химерите за истина тъжа -
предам ли се,знам краят ще е близко.

Ако повярвам в слънцето,през черните мъгли
посоката и без компас ще хвана.
Щом дам любов на хората,макар да ме боли,
ще укротя със обич урагана.

Уверен,към пристанище наречено Любов,
ще загреба,погребал самотата.
Безсилни са акулите,щом вече съм готов
да определям курса на съдбата.