автор: Amar

Много ми взимаха, малко си взех,
много ме имаха, по-малко - не.
Бродех пътеки, сънувах звезди,
припознавах те винаги в други очи.

Смеех се златна, изумрудена бях,
до небето качих се и слизах във прах.
Дъното стигах, летях със луната,
очите ми бяха цветове на дъгата.

Стигах и губех се, почти се забравих,
някъде цялата по нечии пръсти останах.
Връщах и търсех се, прекрачих предела,
не разбрах как душата от мен са отнели.

Безпределни очите, уморено мълчат,
неогледани в теб, непоели по стария път.
Лъжех се някога, че за теб съм направена,
а днес и себе си нямам - на други раздадена.