автор: miela

Имало един мост, който свързал три квартала.
Построили го, защото искали по него да върви метро. За по-удобно на хората.
Някои от тези хора притежавали земя. А пък други им я върнали.
Мостът си стоял и по него преминавали автомобили, автобуси, пешеходци. Радостни че икономисват от заобикаляне. Защото другите пътища били по-дълги и времето за преминаване се увеличавало.
Но хората, притежаващи земята решили, че искат да имат паркинг. И си направили. Даже два.
Пътят си стоял. И бил използван. Мостът се усмихвал. Защото свързвал трите квартала.
Но утрото на деня му донесло тъжно усещане. Хората, притежаващи земята решили, че искат да имат блок. И започнали да строят. Мястото на метрото се изгубило. Но пътят все още съществувал. Блокът -красив и цветен - се издигал и гордо гледал към моста. Дори си разговаряли.
Пътят между тях се чувствал съпричастен. Докато един ден тежки машини не започнали да късат парчета от него и да правят дупка в сърцето му. Пътят бил преграден. Хората искали още един блок. И го започнали.
Но отрязали пътя, който свързвал три квартала.
Пътят заплакал, но нямало кой да го чуе.
Другите хора, които ползвали пътя, продължили да минават. Но трудно. Трябвало да прескачат мантинелата на моста и да се страхуват за живота си заради профучаващите автомобили. Там имало лош завой.
Мястото на метрото било забравено. Мостът въздъхнал и пропаднала дупка в него близо до нараненият път. Катастрофи ставали ежедневно. Бебешки колички и възрастни хора прескачали мантинелата в стремежа си да използват рационално вече неизползваемият път.
А хората, притежаващи земята, се усмихвали. Те строяли втори блок.
Мостът спрял да се усмихва. Вече свързвал два квартала. Било му тъжно. Блоковете го закачали, но не успявали да го развеселят. А хората, прескачащи мантинелата, с насмешка говорели, че в този ход на събитията някой автобус спокойно би могъл да паркира директно в хола на притежателите на блока.
А пътят...
Пътят вече не бил път.