автор: usmivka

Леле мале, ще се маем... Добре... Добре де... Е казах вече добре!
Отпускам двете си ръце, отпускам свойте рамене, чувам дишането спира, чувам вътре в мен скорост набира. Първом едвам тихичко, някак сякъш ромоли, после по-смело и силно бумти, накрая с грохот към мене иска да връхлети.. Плаши ме дори, щуротията му погледни! Какво е туй, що живее без кислород, нима е някакъв новооткрит мушмурок!? Мечта било, представи си ти! Летяла дълго сред звезди, поспряла под луната, ей я на полянката, под дървото задрямала в нищото... Не и е нужен въздух, не и е нужна плът, тя самата е дъхът, смехът, дори и светлината на нещата... Била дори странното сияние на бъдещото ни мълчание... Била чудесата на вселената... Била изгубените светове на древните и бъдещите... Нима всичкото е тя!? Усетих сърцето бие учестено, погледът примигва някак си смутено... Привижда ми се път... Какъв ти път, привижда ми се, че разтваря се във въздуха света... А тялото кротко си седи. Седи и си мълчи, дори не трополи.. Притихва в очакване чудото да види... Очакването стана толкова тежко, обля ме нещо горещо, после духна ме вятъра и лицето ми се разпиля, заля всичко изведнъж, като нежен топъл дъжд. За миг се разтварям, опитах се дори да избягам, но не можах, дори не ме беше и вече страх, просто си седях. Бях като прозорец, по който немирно хлапе е хвърлило камък. Гледах и не се отмествах.. Бях любопитна да видя какво ще ми стори тя.. Вече нямах нос, за да я помириша, вече нямах коса да развея и да се отърва от мисълта за нея.. След това строши широко отворените ми очи, за да не се заблудя мираж или истина е гледката, дали златен пясък жадно ще поема или бисерната вода на жарката горещина сред пустуща. После миражната мечта, разпадна и моята уста, за да не усетя как ще я напия, какъв й е вкуса, на глътки бавно тя ме превзема, влагата й живородна как ще поема.. Ушите ми също опадаха, като късчета стъклена роса. Нима ми трябваха мечтата си да чуя!? Не, вече не искам нищо от звука.. После се разпаднаха и краката, на безброй малки звънтящи късчета, същински канбанки в нищото отекнаха, така че вече не стъпвах дори по земята, а летях сред чудесата. После се разпаднаха ръцете, представи си и двете, не можех да прегърна мечтата. Когато усетих, че и сърцето ми започва да се разтваря, не издържах. Зачудих се, защо ли и то ще се разпада, нали мечтата е за сърцето ми награда, то ми трябва да обичам, нали сърцето чувства и боли, дори то може да гори, нали друг път радва, защо сега сърцето ми убягва..Тогава някаде в дълечината мечтата ми прошепна "Аз съм чистата енергия"... Тогава разбрах сърце дори не ми е нужно, за да я обичам,защото и без него пак влюбена в мечтата си ще бъда, ръце не са ми нужни да я прегърна, защото прегърнала ме е тя и приспивни песни ми пее, защо са ми уши, нима е нужно нещо да шуми, крака не ми бяха нужни да я гоня, защото ме бе хванала през краста и ме учеше как се лети, защо ми бяха и очи...очи ми беше тя, и усни и коси...дори душата тя ми освободи... Превърнах се самата аз в мечта! В чистата енергия в мечтаната красота!