автор: manbg

Тъмнината нахлува през отворения прозорец на надеждата. Сърцето ми ще се пръсне. Тъмнината нахлува през очите ми, през ушите. Задавя ме. Сякаш съм глътнала крайъгълния камък на Вселената - там, откъдето започва и свършва всичко.

Мислите ми прецапват наркотично през съзнанието. Пръсни се сърце! Докога ще се бориш със себе си? Тялото ми е уморено. Под кожата ми пеят ветровете на Севера. Спри! С контур на зацапана графика плуват думи с отдавна забравени значения. В слепоочията ми гърми пустота. Пръсни се!
Искам да съм прах, без лице и без памет! Нека се рея из въздуха, почивам на дъното, горя в пламъка, нека съм кал в дъжда!
Тъмнината... Сега е тамплиер, препускащ през вените. Косите ми са клада за вярващи.
Орачи, в полето на своето тъжно мълчание, засипете кръвта ми! Нека потъна в забрава! Духът ми е спомен.
Само ти сърце, болиш на инат. Пръсни се! Както надеждата, събуждането,тъмнината в мен... Пръсни се!
После нека през мен преминават хиляди пътища или свършвам с пропаст, нека съм мост и корабокрушение, отрицание, заглъхнали стъпки, просто дума в ума ти! Нека съм всичко това или нищото! Ще бъда свободна. С В О Б О Д Н А!
Нека се пръснем като надежда, събуждане, тъмнина! ...
Без лице, без памет! ...