автор: joanna_vas

На Стефан Кръстев
с най-добри пожелания и от все сърце.

***

През времето на бури и потоп,
на пагубни дихания
и жупел,
през време на безверие
и смут,
на безлюбовие и жал -
в карминени воали преминаваш
по-лек от сетивата си.

Повдигаш се на пръсти в мисълта си,
от кладенеца
непресъхващ пиеш,
а шепите ти стомни са за жадния.

На длан издигнал думите във себе си,
пред кулата изправил сетива -
стоиш
понесъл силата човешка,
надмогнал плахо космоса в очите,
преодолял
необозримото на разума,
побрал
под клепките мощта
на Словото изливащо се в цялост.

Стоиш, отправил поглед към Зенита,
а в точката
на крайна неподвижност
оставаш непрестанното движение -
опората
на всички времена,
в които си проникнал като зрение.

По скалните селения си кръст,
изваян от природните стихии,
пътека светла
в пещерния дух,
и форма с цветове неразгадани -
дъга си
над безкрайните дъги
и арка си над арките към вечното.

Над сянката ти бяла светлина
е очертала
ореола на безкрая -
медиативната обвивка на бита...

Над себе си достъпен в недостъпното,
издигнал
философската си същност
над пръстите
в световното изкуство
надмогнало се в себе си, стоиш.

Над висшата материя , над разума
над всичко зримо
и незримо
високо над съня,
над своето безсъние отключено,
над себе си стоиш.

Пробуждаш същността си непонятна
превръщайки се
в тънка Ос
между Небето и Земята -
оста на промисъла Божи и Любовта
човешка.

Разкъсваш бавно твърдата черупка
на началата в себе си
и бдиш
над звуците изплакани,
понесъл на плещите си болката
и кръста,
докато сянката ти служи за компас.

И чут остава медения глас в гората
онемяла от възхита
в разтворени дихания,
отвъд короните дървесни
при залез слънце,
в отблясъци
от лунни светлини
и в изгреви разливащи позлата.

Апокалипсисът е крясъкът във нас,
а еднорога
преминаващ през сърцето
е знак в очите ти и води...

Високо, високо над всичко земно
остани,
над себе си
като призвание и сила.

Мощта е в словото, което те разкрива.
Клепачите повдигат планини
с едно премигване и раждат хоризонти.

В един от тях Душата ти трепти.
До звук си истински
и по човешки
над себе си създавай и твори!

Бразди оставяш...

Бразди след себе си оставаш,
по тридесет и шест пътеки преминаваш
и тридесет и седмата разтваряш
без нищо да тежи ...

В сърцето, като Обич остани!