автор: mai4ka

( за Андерсен, за любобта... )

Преди 20 години познавах едно момиченце. То обичаше да чете приказки...
Един ден и подариха голяма книжка с много , много приказки от чичко Андерсен. Тя беше развълнувана, очарована и щастлива. Веднага изтича в своето ъгълче, сви се и влезе в книжката. Чете дълго. И колкото повече време минаваше, толкова по тъжна ставаше.
На третия ден захвърли книжката и никога повече не я отвори. "Тези приказки са лоши! И Андерсен е лош!" реши тя. Плака за малката русалка, за кибритопродавачката, за всички онези принцове и пепеляшки, които порастваха, поумняваха и ставаха толкова отговорни , че забравяха че са били деца.
После порасна и стана... точно като тях разбира се:-)
Но съдбата и подари болката и самотата.
В лутането през тъмното тя научи, че човек се ражда свободен, че всички ограничения си ги налагаме сами, че в живота има място за нещата които "ТРЯБВА" и за нещата които "ИСКАМ", че щастието е в равновесието между тях.
Мисля си...
Понякога започва нещо... Свършва преди да е станало дори малка история.
Може би Андерсен би го разказал: " И тя останала, да чака принца до дълбока старост." Не го обича тоя писател моето момиче.
И това е!
Любовта е като път с препятствия: "Някой допускат препятствията да ги победят - други не." Сега я боли. Тъжно и е. Дори не знае къде ще бъде утре. Но за нея хамлетовия въпрос е решен.
Ще бъде!
И ще се бори!