автор: milko

Зеленото човече ме поглежда
за втори път за има-няма час,
зелено сбръчва седмата си вежда
и руйни аргументи сипе с глас
зелен като зеленото ми теме,
от толкоз много блясък синтезирало
зелена злъч и крясък непотребен,
които в яркостта му все умират
Решава интегрално силогемите
И включва ме - "Ти минус си безкрайност!
И знаеш, нямаш никакви проблеми,
каквото съм решил, решил съм трайно!"
Опитвам да изляза от задачата,
уж толкоз съм далеч, а пак студено…
Човечето ми нова стойност вкача,
и самовдъхновено до зелено
превръща ме във синьо водорасло,
за тях то знае твърде кратки леми,
и океани подходящи за да раснат
...а мен ми е студено, та студено
За малко спира, да поеме дъх
за има-няма някакви два часа
Секундна пауза, с полусмразена кръв
прошепвам: "Огън имаш ли?" То скача,
припряно дръпва стола си назад
и масата разбишква наранено
До мен се спира. Взира се: "Охооооо,
бее… ти защо си токова зелен, а?!?!?"