автор: joanna_vas

Не броя, не умея и не искам да броя!
Ще срежа броеницата на онзи
отмерил часовете
в самота на скучния си одър...
Мънистата са пръснати
секунди на миговете скъсали се в нас
и всяка невъзможност
е изящна,
когато разпилеем световете над думите,
над себе си и
с тласък
разбием се о всякоя скала
до ехо -
стърготини гласни струни, остъргани
в душата ни
преди да лумне зримото,
преди да съградим във Светлина живота си...

Искам да броя,
искам да си припомня как брои се
за да преброя усмивките си.
Искам да преброя зорите,
и гроздовете по пищните салкъми
и възбудата си пред неяснотата,
и прашинките по старите ми книги
да преброя
и иконите, които виждал съм,
и забраните, които съм си поставял
и нарушенията си,
колко пъти съм се подлютил,
колко глътки алкохол изпил съм
и колко от тях са ми донесли радост
и колко пък са ме измамили,
колко пъти на тези тридесет и шест
не съм вярвал, че ще ме има,
колко пъти съм произнасял преди да заспя
твоето име,
ударите на сърцето си да преброя
и болките във него да преброя,
главоболията си да преброя
и вафличките
да преброя,
но дори звездите ако съумея да преброя,
не ще успея да преброя
трепетите
които и за една секунда съм изпитал,
сега,
когато двамата броим -
невъзможни ритми
на възможната любов...