автор: joanna_vas

Понеже нямаме ръце,
друг пише вместо нас по камъка
разтворил се в очите
и листи нямаме
на масата
понеже коленете ни са свити
и в скута на сетивното присядаме
ей тъй, неносещи и нямащи.
В събудения ден
езика на камбаната е острие -
писеца носещ звуци
нетипични,
мастилото на бялата ни кръв
се стича
върху сенките ни къси
пред храма
отворил вратите си широко
преди да влезем в словото чрез себе си ...

И когато се разтворим във мастилото,
и мастилото е Слово ,
и Словото е кръв
и потече,
потече по клоните и по листата,
по стеблата
затреперяли възбудено
под вятъра в очакване на следващи валежи,
потече по времето
и по мисълта
кръвта потече,
потече по езика и превърне се в мед
или горчица,
потече по хартията,
по камъните потече,
а те напукат се,
замигат в любопитни макове,
навътре потече към магмата
и към ядрото,
навътре потече във нас
самите,
тогава не ръцете пишат словеса,
Ръката пише Слово
и Словото пише Ръка...