автор: Lesonir

Две души, прекрасни, скитаха в нощта, а мрак, пораждан от хаоса, се просмукваше в безкрая. "Къде сме?" чуваше се екот в забвените простори. Мразовит ужас вледеняваше плуващи съзнания. "Какво е това мъртвешко място?" режеше космичните простори шепотът на безтелесни и бездиханни устни.

1 глава
Лирическо встъпление

Две синкави сияния плуваха в безвъздушните простори. А милиарди блудкави звезди ги ослепяваха с бяла светлина. "Откъде идваме?" - запита тъмното сияние. "Седяхме под сенките на двата бора и ти държеше, в своята десница, златен пръстен с диамант. Сърцето ми туптеше, защото предвещавах, как ръката ми ще ти измолиш. Там, под сенките на двата бора, бе приклекнал и предлагаше ми красивите окови на брака. Обичам те, любими, знай, но не проумявам, защо любовта ни е тъй слаба, че позволи да бъдем откъснати от земните простори." - отговори по-ярката звездичка от, нежна, синя светлина. "Но нашата любов е силна, любима моя, приказно създание! Защо, ако не е такава, нашите души плуват заедно, из тази огромна и мъртва широта. Зная, знай и ти, всеки винаги ще носи другия в сърцето си и дори в този миг просторите да се разцепят, ние винаги ще бъдем заедно."
Меки проблясъци от розова светлина се изляха от сиянията и се свързаха, а две души говореха в синхрон: "Винаги ще бъда с теб, любими/ма, винаги ще те обичам, скъпи/па. С тази искрица розова светлина аз - Джошуа Микронтак/Ромера Тартър се обричам на теб Ромера Тартър/Джошуа Микронтак във вечна любов и се заклевам да нося светлинката, която ти ми преля вовеки веков в сърцето си: Обичам те…" Но думите им спряха се в секунда и разбраха те: "Вовеки аз ще теб обичам, без значение са как, къде, защо…".
Две души пропадаха в безкрайни дебри и се разделичаваха в нощта на пустоща, а любовта продължаваше да разтегля розовата нишка помежду им. Не бе от значение и фактът, че бездната на нищото ги разделяше на милиони километри. "Обичам те!" се носеше в простора.

2 глава
Лирическо пробуждане

Минаха секунди, минути, часове и ето разкъса се розовата нишка от мечти, а светлото сияние изчезна безследно в нощта. Тъмна светлина продължаваше да плува, влачена от някаква сила. И мракът бе душа, едно забравено съзнание, лъкатушещо в безкрая. "Обичам те, мила, любов, приказно съзнание!" крещеше то. Безматериални, изпълнени с болка сълзи се стичаха по безжизнено лице и образуваха кристални, блестящи дири в тишината на космоса. И в мракът на своята самота едно сияние безмълвно, слабо, но и страшно затвори очи. Околният мрак докопа своя шанс. И настани се той в порутено съзнание, и докара кошмарите на забравата.
…
- Хане, хане, какво Ви е? - просмукваха се гласове, изпълнени с безпокойство, в заслепено съзнание, което не реагираше на тях.
Главата на Джош се късаше от болка, сякаш черепната му кутия и мозъкът се бяха спонтанно разширили и пулсираха в слепоочията му. Разхвърляше инстинктивно сигнали из цялото си тяло, но нещата не бяха нормални. Чувстваше нови сили, изпитваше непознати воля и сила, а слабостта му се бе изменила в болежки. Бе по-добър, по-силен, по-мъдър и по-волеви.
Той, като човек събуждащ се след дълъг период на кошмари и мрак, плавно разтвори очи - не различи нищо, защото пред него се ширеше тъмнина, раздирана от светлинни игрички. Но зрението му рязко се задейства. Видя полюшващи се пейзажи на планини и равнини. Бе зелено, толкова красиво зелено. Въздухът лъхаше на чистота, така че той се закашля. Дробовете му с две вдишвания изхвърлиха натрупаните газове от десетки години нехигиенична околна атмосфера. Бели и розови цветове се полюшваха над зеленото море от треви. Високи дървета на свой ред образуваха гористи стени около поляната, по която… той… яздеше…
В мига на проумяването, на последния факт той се олюля на седлото и понечи да се изпусне от белия кон, чийто гръб бе започнал да чувства под краката си.
Бе на кон. Яздеше из степта. Пред него се ширеше зелена еднаквост, променяна единствено от някое и друго стадо диви жребци и кобили. Нищо друго не бе пред него, човекът бе отстъпил на спокойствието на пасящите животни. Зад него обаче не бе така… Стотици ездачи го преследваха на грижливо отгледани коне, а след тях се предвижваха изящни, масивни каруци и къде по-многобройни стада.

3 глава
Хан, не качвал се на кон

Джошуа дърпаше юздите с всичките сили, които можеше да изпомпа от умореното си тяло, но животното сякаш отказваше да му се подчини. Килограми конска маса, гарнирани в литри пот, които се претопляха от собствена топлина, се носеха с шеметна скорост.
- Какво ти става, дърта кранто? - извика горкият Джош, който в своята уплаха, забравяше, какво става и въпросите, които за момент го бяха поблазнили
Тогава в главата му се събуди представа за събитие, което не се бе случило:"Скиташе върху гърба на млад, великолепен жребец. Около него се меняха подобни, зелени, гъвкави маси жилава трева. Тихо напяваше слова в ухото на дивото животно, което следваше интонацията и тонът на думите и волно тичаше из степта, в такт с тях...".
Момчето без да съзнава се бе превърнало в мъж, който навеждайки се продума на коня:
- Кратиш, достатъчно! Време е да забравиш волята си да отидеш отвъд и да се срещнеш с истината.
Джош съзнаваше - жребецът не бе опитомен, а му съдействаше приятелски - между двамата царуваше симбиоза.
Конят се обърна и препусна към преследвачите.
Един младок приближи към Джон. Косите му, руси и гладки, се вееха в тон с тихия вятър, който повяваше над спокойната земя и разклатушкаше тревите. Лицето му, младо, неопетнено от бръчки, изкарваше наяве неукротим дух и буйно сърце. Яздейки, в галоп, върху стройния гръб на кафява кобила, прилежно сресана, носеща сплетена грива и превързано, към главата й, колие с метален рог, младежът напомняше на древен, безсмъртен елф, възседнал своя еднорог. Ездачът прекъсна бягат на своето животно и се вгледа в очите на застиналия Джош. Под клепачите на младия човек бяха излезли, наяве, две изящни, дълбоки, сини езера. В погледа му еднакво лесно се съзираха почит и безпокойство. Той разтвори уста и проблеснаха два реда стройни, бели зъби. Думите му бяха меки и топли:
- Хане Аспарух, кога ще укротите този кон. За момент си помислих, че ще Ви загубя и няма да мога да се науча на вашето майсторство. Как иначе ще мога да стана Войн и Предводител и един ден да тръгна със свои хора по света?
Мигновено сияние просветна в очите на Джош и усмивка озари лицето му: "Ханк е бил прав. В действителност пространството и времето не съвпадат. Разбрал е само от теоретически опити, че съществуват милиарди варианти на космополитната вселена, десетки трилиони светове. Но как е възможно? Да си припомня теорията! Да я извикам в паметта си! Ханк казваше, че паралелно на нашата вселена има и много други, където историята е протекла по съвършено различен начин, защото в един момент е бил направен различен избор. Твърдеше и, че на някой човекът не е такъв, какъвто го разбираме. Били се развили нови видове и еволюцията започнала от друг клон на веригата. На трети според него би следвало да са се водили повече войни и човекът да е станал изчезващ вид или дори заличен. Как обаче съм разбил оковите на времето? Нали те имат за цел това да не се случи? Без външна намеса е невъзможно да съм преминал от едно стечение на фактите в друго. … Разбира се! Ханк ми инжектира онзи серум и по неизвестен на науката начин е прекъснал естественият ход на обстоятелствата и ме е прехвърлил от една лента на времето в друга. … Но тогава, защо и Ромера бе на мястото, от което започва разкъсването на веригите? Да не би тя да е била моята лента, оковата, която ме предържа неотлъчно към родното ми измерение?"

4 глава
У дома (АКО МОЖЕ ТАКА ДА СЕ КАЖЕ)

- Хане, хане, защо отново замлъкнахте? - крещеше, настоятелно, изплашеният хлапак.
- Стига си се притеснявал… Фродерик. (факти се пробуждаха в паметта му - бе ясно, че бе в симбиоза със съзнанието и тялото на някой друг, живеещ в това време, който явно желаеше да му съдейства) Аз се поразмислих, съжалявам!
- Какво ще повелите, хане? - запита младокът.
- Води ме у дома!
Джош започна да се влива в ролята на Аспарух (без значение, че бе роден в Америка - той разбираше достатъчно от историята на средните векове, която харесваше). Огледа се за всичко. Седлото, положено върху прилежно сресания на белия жребец, бе в частичен синхрон със сребристата му грива, намазана с вещество, правещо я мека и блестяща. То бе от кафява кожа, обработена и поставена върху забележителна дървена конструкция, която изискваше много труд. Младежът забеляза разликата. Това фино приспособление в неговото време бе измислено четири века след смъртта на Аспарух. Бе облечен в костюм от телешко кожа, преплетена със сребърни нишки и оцветена в бяло. Не му се нравеше това, че върху него просто бяха нахвърляни обработени кожи, съшити на някои места, но не представляващи комплектовано облекло. Спътникът му бе облечен по същия начин, но бе в кафяво, преплетено с бронз.
Ездачите се спряха в зелена полянка, заобиколена с дървета, сянката им приковаваше погледа (бе тъй спокойна). От кожи с различни окраски и форми бе сформирана шатра. От върха, на огромната хралупа, се точеше гигантски стълб от черен дим. Покрай монолита, погледа на Джош съзря, стотици негови миниатюрни копия. Колосът бе намазан със същото вещество, от коня, а останалите бяха остарели и напрашени.
Фигурите слязоха от конете си и се гмурнаха през завесата на шатрата. Тревата, от пода, бе окосена и събрана в ъгъла, където пасяха двадесет изящни коня. Хиляди крави и животни пасяха волно около селцето. Факт доказващ, че конете бяха ценни - в гривите им бяха втъкани великолепни сребърни и златни нишки.
Голяма част от земята бе заета да поддържа прясно сковани дървени маси, от които все още се усещаше силната миризма на бор и бук. В центъра огромен огън гореше и димеше в различни цветове. Шаман разпръскваше в него миризливи треви и напяваше гърлени песни. Джош не познаваше никой. Той хитро прехвърли водачеството на Фродерик, бяха му нужни няколко колебливи крачки.
Водачът заведе объркания Аспарух до една маса и му направи знак, къде да седне. Ханът се поклони леко на съседите си и се настани удобно. Погледът му премина, най-вероятно, по елита на войската - хора с дълги и несресани коси, прилегнали, под тежестта на дълбоки рани и несметна болка. Опиянени от бироподобни напитки, стичащи се наоколо като планински потоци, хората разказваха вицове или се смееха на чуждите анекдоти - веселие биеше по лицата им.

5 глава
Село. Нападение

Насядали из пейките, те волно пиеха и поемаха огромни количества храна. На Джош се понрави печеното телешко месо, богато на много подправки, но бедно на сол. Скотовъдците са хора на движението, обикалящи света и това бе полезно за новия Аспарух, защото те носеха каруци с неща, събрани от целия свят. Това бяха техните стоки, чрез които въртяха и търговия в градовете, където се спираха.
-Хане, хане! - се носеше вик от суматохата отвън.
Влезе задъхан мъж, с дълга, сива, зацапана, сплъстена коса. По него имаше черни засъхнали рани в такива количества, че дори и зебра да му завиди за шарката. Пример: червен белег разсичаше челото му и се спускаше по дясната вежда, за да разреже бузата му.
- Хане, византийска армия, наброяваща няколко хиляди души нападна патрулната ми група. Останалите деветдесет и девет човека лежат мъртви, с разкъсани тела, непогребани, в локви от кръв. Наблизо има славянско селце, което византийците ще нападнат, без да му мислят. Местните се наричан ихтимиси. Хората са обречени, наброяват само триста и петдесет човека.
- Вашите заповед? - се дочу гласът на Фродерик, започнал да надушва, че нещо нередно. Той възлюбваше своя крал и бе готов на всичко, че да го защити.
- Мъжете да вземат оръжие и припаси и да яхват конете! Жените и децата да съберат стада, но да ги оставят на паша! Няколко мъже, заедно с жените, да забучат останалите копия по пътеката, преминаваща през гората, така че пътят от там да бъде пресечен! - той бе изплашен, той бе ужасен, но думите бликаха от устата му - тялото му съдействаше, съзнанието на донора предаваше своите познания.
Фродерик и другите бяха доволни, което бе на добро. Той и Джош яхнаха конете си, оставени да пасат вътре, от зелените струпвания. С тях бяха още двадесет човека.
…
Общо - хиляда ездачи, яздещи във верига, по пътеката, завардена с копия след тях.
Измина час преди да излязат на хълмче. Отпред се ширеше монолитна, зелена ливада, обагрена от различни културни растения. В центъра седеше сгушено, дървено селце. На места оградата от колове гореше и димеше, бе на път да се превърне на прах, но в селото никой не бе проникнал. Близо петдесет стрелци сипеха порой от стрели, по главите на желязо-медните войници на Византия. Триста славяни прибираха оцелелите запаси в подземни складове. Византийците се опитваха да се изкачат по преносими стълби, но нито те, нито каменометите и огнените стрели можеха да отхлабят славянската защита. Има един единствен начин да победиш славянско селце - да го държиш с дни под обсада.
…
Заповедите на Аспарух се разхвърляха и войската бе в бойна готовност след броени минути. Десет рицари.ездачи (поредната особеност на новото време) се хвърлиха в галоп към византийската армия - целта им бе отклонил се отряд от сто и петдесет души, който, според заповедта им, трябваше да прехвърлят към засадата от копия.
Вражеският конен отряд след минута хвана стръвта.
…
Изтекоха два бавни, мъчителни часа. Аспарух бе дал команда войниците да разпрегнат изтерзаните коне, да ти вчесат и да си наточат оръжията. Чакаха завръщането на отряда-примамка, който имаше подмисията да до донесе екипировката на византийците.
През храстите изникнаха сто и седемдесет коня, десет бяха яхнати от хора-примамки, а на останалите бяха по-силните жени от селцето. Най-опитните сред аспаруховите армии поеха оръжията и ризниците на враговете
…
Атаката на прабългарите бе двойна. Първо се впуснаха, по склона, докараните коне, водени от няколко камикадзета. Животните и ездачите измряха. Врагът се обърна и стрелците му простреляха многотонната маса от плът. Но и Византия даде щети. Труповете, на примамката, се впуснаха като лавина към стрелящите формации и ги разкъсаха и размазаха. Около седемстотин души бяха убити под кървавото стълпотворение, още толкова, при атаката на прикритата прабългарска конница и четиристотин при ответния огън от града. Византийците бяха объркани - обстрелваха ги от града, съсичаха ги от страната на могилите и ги мачкаха откъм хълмовете. На бойното поле се сформира формация от хиляда души, която целеше да избяга, но не им помагаше това, че около тях горяха пожари, предизвикани от запалени стрели. Атаката на прабългарите бе елементарна, но ефикасна. Три конници минаваха през разпръснатите войни и ги съсичаха.

6 глава
Мир

Поле, село, изгорели нивя, почернена, с кръв, почва, разхвърляни, гниещи трупове, воня на смърт - това представляваше положението. Славяните с труд се опитваха да отворят вратите, но имаха нужда от време, защото стотици трупове бяха нахвърляни пред тях. Прабългарите събираха ризници и оръжия, лекуваха ранените коне, копаеха ровове, хвърляха трупове, садяха цветя.
…
Вечерта разстилаше своя мрак над земята, звездите я разкъсваха по небосвода, а луната пръскаше сенки върху трудолюбиви хора. Работата почти бе привършена - вратите бяха отворени, преговорите - оставени за другия ден.
Джош беше в шатрата, където за първи път бе опитал бироподобните напитки на новото време и го правеше отново. Този път обаче тя бе пред дървените порти и в нея нямаше пейки или маси. Фродерик водеше равносметка:
- В двубоя са паднали двадесет и пет славни прабългари, което не е за вярване, като се има предвид мащаба на мисията. Нашите са погребани с почести, а вражеските трупове заровени на пет метра под земята. В следващите десетилетия се предвижда голяма плодовитост на околните земи, защото ние буквално ги засяхме с трупове. Войската подменя дървената и кожената си екипировка, със събраната от телата. Държа да вметна, че византийците имат великолепни оръжия и доспехи. Сечем масово дървета, за да поправим големите щети по каруците. Прековахме мечове и снабдяваме конете с нови подкови. Между другото тези идеи са добри и хората ни са с приповдигнат дух. Преместваме стадата, децата и жените насам.Шатрите са опъната, та да можем да се отдадем на заслужен сън.
…
- Джош, ставай! - чу се гласът на Фродерик.
Аспарух се размърда. У дома се никога не бе спал толкова добре, а той лежеше върху земята, завит във вонящи кожи.
- Готови ли сме за преговори? - запита пробуденият.
- Да, хане! Сдобихме се и с преводач. Чака Ви вън и изглежда е много дружелюбен. Би било хубаво да се сприятелите с него, защото знае няколко основни езика, така че може сносно да се разбира с няколко стотин племена.
- Моля!?
- Знам, и аз се учудих.
…
Аспарух излезе. Пред схлупената му шатричка чакаше великолепният му кон и преводачът - висок и строен, носещ кожи, подобни на тези на Джош и бе препасал златно колие, през чело. До него надигаше глава красива, бяла кобила, с грива, изписана със злато, във форми на рози и различни цветя.
- Как се казваш? - официално и с лека неприязън ханът.
- Леонор Теодич. - поклони се мъжът, без да дава признаци на обида. Лицето му наистина излъчваше силна дружелюбност.
…
Дървената порта зееше широко отворена. Дясното крило бе разцепена на дъски, защото бе пречело за излизането. Дъски бяха наредени по земята, така че да образуват параден път, а после покрити с пясъчник. Две кули, поопушени от запалвания, развяваха зелени знамена, опънати като тапети. Сламените покриви бяха подменени. В центъра на града бе забит ствол. Оградата и къщите бяха боядисани в жълт минерал.
На врата се показа славянския предводител - дебел и нисък, набит и, някак си, измамно весел. Имаше дълга черна брада, напоена с бира и коса, сплъстена от пепел. Облечен в роба от заешки кожи, оцветени с оранжева охра, той пулеше лице, подгизнало в слой от мръсотия и пепел и ръце - стари и сбръчкани, на преждевременно състарен човек и отрупани с гангренясали рани. Приближи се и продума:
- …
- Преведи! - отвърна Аспарух на спътника си, слизайки от коня.
- Казва, че ни приветства и ни кани да се договорим за разплатата.
- Гледай ти! Какви маниери!? За всички тях ли е нормално да говорят направо, без заобикалки и забавящи общуването комплименти? - рече, леко объркан, Аспарух.
- Не съм сигурен, но мисля, че предположението ти е вярно.
- В такъв случай, кажи му, че съм съгласен!
Водачът на прабългарите, този на славяните и свързващото звено - преводачът влязоха в селото, изпълнено с дървени къщурки, малки нивички и кокошоподобни животни. Бяха с размери на кучета и красиви пера, в цветовете на огъня. Клюновете им бяха остри, а вътре в тях имаше дълги езици. "Поредната разлика. Този свят се различава коренно от моя, но съществените прилики са на лице!"
- Тукашните племена се страхуват от такива, като вас, така че няма да бъдат особен великодушни. - усмихна се Леонир, но нещо в усмивката му издаде напрежение.
- Няма значение!
Около тях се събра тълпа - те, двамата, и триста селяни.
- …
- Защо се е преоблякъл? - запита Джош.
- Обичаят изисква да ни посрещне в оранжеви кожи и да преговаря в червени - нещо свързано с митологията.
- …
- Какво каза?
- Предлага ни да вземем сто килограма сол и два чифта еленски рога.
- Но, откъде имат толкова сол?
- Понякога нападат кервани - сигурно са ги събирали от плячкосвания Какви ли богатства крият тогава?
- Кажи му, че сме съгласни за солта, но вместо еленските рога искаме десет чувала брашно.
- …
- …
- Сър, той май се почувства обиден от факта, че отказваме рогата.
Предводителят на славяните не показа да е силно обиден.
- Съгласен ли е?
- Да.
- Кажи му, че имам нужда от попълнения и ще му дам петдесет крави, за няколко млади славяни.
- Но, хане, кой би се съгласил? - изкрещя ужасено преводачът, а кафявите му очи изпълнени със съмнение, блуждаеха във всички посоки.
- Все пак му го кажи!
- Е,добре! - въздъхна Леонор. - …
- Какво ти отговори? - запита, озадачен от изражението на преводача, Аспарух.
- Каза, че е съгласен за две деца. Но пита, защо ни са още две гърла?
- Да ни запознаят с околностите и да ни помогнат да построим селце.
- Но, къде?
- Някъде нагоре по течението.
- …

7 глава
Тайната пещера

През следващата седмица красивите къщици, на селцето, заградени от дървена стена, издигнаха каменно-сламени покриви, а стада се заспускаха на паша и рибари захвърляха въдици в потока. Чакаше ги дълъг, уморителен път - приготовленията бяха ожесточени, кръв и пот се разливаха по земята и телата. Обучиха едното славянче на български език (съществена роля изигра преводачът). Оказа се, че то знае идеално околността. Джош се сприятели с младежа - не отстояха далече дните, когато волно и безцелно изследваше земните простори.
През късния следобед, слънцето нежно галеше спокойните, зелени снопи на ливадната трева, а лъчите му се просмукваха през процепи и дупки, Джош разглеждаше документите си, седна на каменния трон. "Ама, че стечение на времето. Дали тук ще се родят Кирил и Методий? Местните вече са развили идеална система на отчетност." Тронът, с масата, лежаха, незакрити, на хълмчето, издигащо се над селцето. Зоркото око на Рон (момчето от местното племе) следеше царския кон, пасящ на воля наблизо.
Аспарух, четейки един указ, забраняващ на личната му гвардия да пие преди края на смяната си, забеляза приближаващото се хлапе - метър и шейсет, високо, силно и стройно, макар и твърде младо. Кафявата му коса, препасана през кожен пояс, около коремната област, и светлите му, черни очи, втренчени в хана, изразяваха младост и сила. Материята на костюма му напомняше на лен, но ханът се съмняваше да е това. Най-смешна в екипа му бе тревиста на цвят шапка, от заешка кожа.
- Какво желаеш, Рон? - запита покровителствено Джош.
- Искаш ли да те заведа на едно място на древните, където някога съм си играл?
- Моля? Какви древни? - изкрещя Аспарух, дълбоко потънал, до един момент, в азбуката на прабългарите.
Истерията в гласа му изплаши момчето. То заотстъпва.
- Съжалявам! Не исках да ви обида, хане!
- Викай ми Джош! - се усмихна Аспарух, мислейки, че детето се пошегувало.
- Е, желаете ли
- Добре, да видим, каквото има за съглеждане!
Момчето поведе стареца надолу по хълма, а после се мушна в една пещера, със стени от гранит, а стичаща се вода, образуваше ледени, красиви и причудливи форми. Из огромният коридор капчици от чистота предизвикваха ритмичен шум, разнасящ се из цялото пространство и носещ спокойствие.
- Къде отиваме? - промълви Джош, заслепен от красиви звуци и великолепни игри на светлината.
- Там, където едно момче, преди хилядолетия, е играло със своите играчки. - шепнешком произнесе детето, за което мястото представляваше храм.
Аспарух се озадачи, но продължи без да издаде и гък. Влязоха в заоблена стаичка, изпълнена с най-различни, познати на хана съоръжения. По стените бяха изписани, с триене, трудни за разчитане надписа.
- На английски са! - възкликна Аспарух.
Момчето се изплаши и се сви в ъгъла.
"Да видим:"
- Хане, … Джош, … какво ти е? - задърпа момчето мъжа за панталоните, с явна угриженост в гласа.
- Защо? - попита Аспарух като от дълбок сън.
- През цялото време стояхте втренчен в рисунката и мърдахте очи.
Междувременно съзнанието на Джош плуваше в аспаруховия мозък. "Тези чудовища са ме докарали тук. Започнал съм да откривам технологиите на портала и са ме захвърлили… Аз трябва…" Ярост заби в сетивата на чужденеца.
- Рон, доведи конете! - изкрещя ханът.
Момчето домъкна от вън животните, които бе поставило, миналия ден, пред входа. Тревопасните бяха силно изплашени и при всеки капчук изпадаха в истерия.
Джон се качи на гърба на черен жребец и се впусна, в галоп, към каменна поставка, върху която лежеше син диамант. Прониквайки в дланта му, кристалът донесе и болка, и слабост, изсипващи се като прах из тялото му. Костите му отслабнаха, а мускулите заскърцаха.
- Рон, води ме в селото! - изкрещя уморен гласец, на изпадащо в безсъзнание тяло.

8 глава
План и приготовления

Аспарух не се оправяше и не бе ясно, какво го е сломило в блестящо здраве. Около него всички се суетяха - не б отписан. Лежеше в стаята си, осветен от пламъка на лоени свещи. Из въздуха плаваха сгорещен дим и миризма на пот, под които той, отпуснат, гледаше тавана, излегнал се върху дървено легло, което му късаше нервите. Фродерик бе отстрани, върху стол, направен от препарирана мечка.
В тишината влетя, с гръм, Рон:
- Хане, Византия събира десетохилядни войски и смята да помете Балканския полуостров и да се вреже в Азия. - каза той с притеснение в гласа.
- Какво?! - изкрещя Фродерик.
- Заклевам се, че това е вярно, сир. С двама приятели скитаме по таен път, по който от Лорентон тръгва пощата за Византийските покрайнини. - продължи да говори със същия тон момчето.
- Какво е Лорентон? - запита Аспарух, заинтересувано.
- Столицата на страната. Там се намира Владетелят. Но едва ли е важно! Наблюдавайки пътя, забелязахме пътник. Повалихме го със стрели - носеше дипломатическа броня. Носеше това. - каза момчето, полу-успокоен, и подаде кожен кобур за стрели.
Джош го взе и разтвори. Кожата не бе щампована, но обработена с нещо, правещо я изящно мека и подчертаваща огнения й цвят. Вътре лежеше положен пергамент, навит на свитък и подпечатан със знака на Цезар. Аспарух го прочете: "С това писмо упълномощавам преносителя да поведе армията ни в Ротерстан от тридесет и пет хиляди души. Аз, Юлиян Цезар 5, ви заповядвам!" Надолу следваше списък с незначителни факти. Краят, заинтересува Джош, но той трудно го разчете: "П.П. Аз, Нормиран Гранд, член на Федерацията, родом от двадесет и седмото измерение на тривъзловия континиум, от планетата Рона, разпространявам факта, че на тази война ще присъства човек на отдела по порталите. На мястото не трябва да присъства никой друг от Федерацията…"
- Ще изпратят ли нов дипломат? - запита обезпокоен Аспарух.
- До три дни ще разберат, че съобщението не е пристигнало и ще тръгне гарнизон с друго. Месец, по късно ще довтаса и армията. Какво да правим? Лорентон не е далеч - ние ще бъдем първата им цел.
- Добре! Съберете племената, с които сме в мир! Направете копия на писмото, за да обедите нашите врагове, че трябва да сме единни!... Имам един въпрос. В Лорентон виждат ли селото?!
- Да! - отговори Фродерик.
- Тогава, пратете половината ни хора да секат дървета и да палят огромни огньове! Изпратете патрули, защитаващи от прониквания на наша земя! Пуснете стадата да обикалят, но ги карайте бързо да сменят полята! Нека си мислят, че събираме огромна армия. Да се направят балисти, каменомети и лъкове, копия, мечове.
Изготвиха плановете. Събраха петнадесет хиляди войници и създадоха укрепления и бойна техника (в големи количества).

9 глава
Сражението

Пред тях се извисяваше каменният град, с петдесетте си кули, цепещи облаците, и стените, които ги свързваха, внушаващи безпомощност във враговете. Страшни бяха византийците, държащи лъкове и копия и стрелящи, за да проверят далекобойността си. Срещу този монолита, като армия от мравки, се изправяха аспаруховите хора - хиляди души, с разнообразна и разнотипна екипировка, наобиколени от обсадни съоръжения, железни поставки, с въглени, огромни колчани със стрели, купчини камъни и шрапнели. От един хълм, заобиколен от личната си гвардия - конница и охрана, следеше, зорко, за шпионина, Джош. Покрай него, в пръстен, бяха подредени рогове, за раздаване на заповеди. По долината се носеше слаб и прохладен ветрец, носещ спокойствието на деня и миризмата на зелените поля, но и усещането за приближаващата смърт.
- Кой ще удари пръв? - попита Рон.
- Те, но чакат пристигането на някого. - промълви с болка в гласа Аспарух, стискайки по-здраво лъкът и стрелата с бомбата.
- Някакви заповеди? - запита Фродерик.
- Да…
секунди по-късно магическият глас на роговете се разнесе над долината. Каменен огън позари стените, размазвайки десетки византийци. Огън обкръжи града, запалвайки изсъхналите поля, защото се сипеше дъжд от нажежени стрели. Войските се хвърлиха в бой и завъртя се люта битка. Погиваха масово хора. До хълмът, ветрецът докара аромата на смъртта и кънтенето на мечове о брони. Писъците, на ранени и умиращи, разбиваха съзнанието на Джошуа. И не скална площадка, далеч от хълма, се появи черна фигура, придържаща снайпер.
Конницата на Джош зареди стрели, а Джош се изправи и с последни сили опъна тетивата. … Стрела и куршум пролетяха един срещу друг, разминавайки се с десети от сантиметъра. Във фонтан от кръв пропадна Аспарух, промушен над лявата мишница. Стрелата - не бе видяна да пада. Мъжът - изчезна, сякаш се изпари в безкрайността, както се и появи.
Византия била принудена да почете Федерацията за бог, така че при отстъплението на Всевишния те се обърнаха на бяг. Победата подеха прабългарите, тя се прехвърли на славяните, а оттам на траки, елини и други, но героят нямаше сила. Ханът загуби съзнание и с тъпа болка бе окован към съня.

10 глава
Пробуждане

Болката, слабостта и умората се бяха изпарили. Не течаха из тялото водите на живота. "Тези космос и тъмнина. Аз отново плувам в безкрая, на възможностите (мястото между измеренията) или пък мъртъв плавам, из граничните зони. Надявам се вече животът да е изтекъл от вените ми, защото не мога повече да се боря…"
Така из мрак на вероятности бродеше уморено, мъртво съзнание. Зелена светлина озари тъмнината, а английски думи - тишината:
- Приятно ми е! Време беше да та видя, Джошуа Микронтак.
Озарен от страх, бившият хан заговори:
- Кой си ти?
- Аз ли, аз съм Джошуа Макрартър. - произнесе шеговито сиянието.
Надеждата се събуди в болното съзнание на Джош:
- Мога ли да се върна у дома?
- За съжаление, за светът, от който тръгнахте вие с приятелката ти ще мъртви. Може би ако изпомпам енергия от портала бих могъл да те запратя на Ротердона (версионално измерение на Земята).
- Ами Ромера?! - запита, с меланхолична нотка, Джош.
- Тя ще те чака там.
В съзнанието на Микронтак се събуди болката и той пропадна в бездната.
- Сбогом, човече! Пожелавам ти добро в живота - не теб, който опази галактиките и измеренията.
…
Отваряйки очи, Джош осъзна главоболието, раздиращо главата му. Но първо наблегна на силната миризма, на пролетта - аромата на елхови иглички, събуждащи се треви и разтварящи се цветове. Сетивата му заговориха за топлина, нежност и допир. И той отвори очи. Лежеше на меката трева, прегърнал заспалата си годеница. Топлият й дъх гъделичкаше врата му, но той съзерцаваше картината. Дървета, треви и цветя, животни и птици и човекът. Градчета в облаците, разпращащи светлина и топлина, изградени от живи, скъпоценни камъни.
И нещата си дойдоха на мястото. "Другият Джошуа е знаел, че е слаб и ме е изместил на планетата, където се превърнах на Аспарух. …"
Усмивка заигра по лицето му и щастие се разля по тялото му. Той затвори очи, целуна челото на любимата си и изпадна в съня на блаженството.

КРАЙ