автор: Fanagoria

Уж казват всички - малък бил светът,
а ние с теб сме тъй раздалечени...
Морето ми показва лунен път.
Дали не е за тебе и за мене?
Излез! Излез при твоето море
и виж по него има ли пътека...
И заедно за миг очи да спрем
в небето нощно, в тайната му мека.

Загледани във хладната луна,
там с теб ще срещнем погледи навярно.
От допира ще бликне топлина,
ще слезе и очите ни ще парне.
Покрий очи! И нека в този миг
във тебе топлината се разлее!
Така ще сме за мъничко сами
и клетките ни тихо ще запеят...

Как нежно тази музика звъни...
И как се будят с нея сетивата...
По вените ни страст и зов пълзи
до всяка фибра и до всеки атом.
Ще ни изпълни ритъмът горещ
и всяка тъкан в нас ще затрепери
в копнеж и жажда. Жажда... И копнеж...
да се потърсят и да се намерят.

Понеже жаждата намира път,
телата ни - болящи тръпни струни -
към нашата луна ще полетят
и в див разтърсващ транс ще се целунат.

Вълшебен миг....

Отворим ли очи,
ще бъдеш ти без мен и аз без тебе.
Ще загорчи - ах как ще загорчи! -
че трае само миг мигът вълшебен...

Ще тръгнеш сам по пътя към дома
и стъпките ти кръстове ще сеят.
Луната... ще си бъде пак луна
и блясъкът й няма да те сгрее.
Аз ще вървя по пясък и вода.
В очите ми безброй звезди ще светят
и ще измия своята тъга
в солената прегръдка на морето.