автор: dara33

Тя стоеше точно в центъра на града заобиколена от призрачните сенки на миналото и огряна от последните лъчи на залязващото слънце. До този момент не бях усещал така силно нейното присъствие. Може би от времето, или от вътрешното ми състояние което не беше особено спокойно, изпитах нужда да поседна в нозете и. Статуята мълчеше.
Мълчеше както винаги, но това нейно мълчание точно в този миг ми подейства ужасяващо. Шумът на профучаващите коли, крясъкът на отлитащите птици, бумтежът на огньовете на които премръзнали клошари грееха ръцете си, стъпките на прибиращите се хора, трясъкът на ламарини раздрънкани от вятъра не ми въздействаше така особено, както това особено мълчание, което тежеше между нас двамата. Извих главата си към нея, нагоре. Погледнах леко притворените и очи, дългата, разпиляна коса, шията й, и изпитах завист към онзи склуптур който бе извайвал тези прелестни форми. Гърдите й бяха малки и остри, набъбнали от страст...или от студ. Коремът плосък, а пъпчето бе изящно оформено, като извор на живота. Мълчеше. Мълчеше. Мълчеше. Това нейно мълчание създаваше в мен звуци на камбана. Тежка камбана, която пее поради бедствие. Необяснимо. Улових десния крак на статуята. Погалих пръстите, после стъпалото, и бавно стигнах до коляното. Съвършенна красота- помислих си...Това е красотата в пълното и измерение. Статуята мълчеше, а аз за мой ужас установих, че няма ляв крак- липсваше. Само тънката туника подсказваше, че може би някога е имало и такъв. Съзаклятнически се спогледахме, но не видях сълзи в очите и. Разбрах, че онзи който е искал да ми каже нещо е казал всичко. С формите. Блясъка. И липсите, които наистина не се набиваха в очи въпреки присъствието си. „ Красотата е винаги наполовина, като близнаци с две лица. Всеки вижда, онова което предпочита". Притворих очите си. С премрежен поглед опипах тялото на статуята и изпитах удоволствие от гледката, въпреки недъга и. Въпреки мълчанието и. Въпреки всичко. И там, точно в центъра на града потънала в блясъка на собствената си красота и отиващия се ден Безмълвната стоеше на своето място и раздаваше от себе си без да изисква нищо. Тогава разбрах, че нейното присъствие е магнетично. Проумях, че единственото хубаво нещо в този ужасен град е една древна красота, която мълчи заобиколена от сенките на миналото и настоящето, и тайнствеността на бъдещето.