автор: tintiri

Тази мръсна история почна, когато ни нямаше.
Нечий нежен тромпет се проточил високо, високо.
Развълнуван, дъждът се разхлипал, открил го, нарамил го
и с трептящите звуци земята намокри.

И така, всичко почнало толкова ласкаво
и така ни разряза, когато земята изсъхна.
Изпопука пръстта, изпопука ни устните, спраска се
като спукана тромба гласът ни и някак издъхна.

Първо наште коси избуяха като на дивачките
и затънахме в тях като скелети в своето тяло.
Вкоравените устни, застинали в човки, заграчиха
(както евтин ковчег, спускан в гроба, е стон на умряло).

И от нашите хубави, простички, истински думички
гнойна пъпка разпука слова като червеи.
И говориме мазно (сега). Не говорене - шумове
от беззвучни мечти и трептящо наточени нерви.