автор: Gargabela

Ето, такъв те харесвам...
Когато си нежен
и не дърпаш злобно
косите ми.
Когато ми шепнеш
тихичко
и обичаш
без доказателства.
Ето, видя ли,
че ме разбираш?!
Колко пъти
ми къса нервите
с тази твоя дива
стихийност,
със капризите....
и не крия-
колко пъти, приятелю
идваше ми
да те убия.
А пък ти с мен си играеше-
с песъчинки в очите ми;
с дрехи около тялото ми оплетени
и с кичури мокри в устата ми.
Да, знам че такава е играта.
Луд си-затова ти прощавам,
но когато ме докосваш нежно...
просто...не знам какво ми става.
Караш ме да мечтая
за лазурен бряг
и пясъци,
за море стенещо
и пълнолудие,
грешка-май беше пълнолуние...,
за писък на гларуси
и нощ,в която се разтопявам.
Караш ме...
Ех, хайде стига!
Хуквай!
Бързай, немирнико!
Чакат те пак някъде...
Остави ми само
това глухарче пясъчно,
толкова е красиво.
Ще го пазя в нощите есенни,
ще ми свети до късно в тъмното,
ще е спомен за твойта усмивка
и до другия път лятото ще е живо.