автор: joanna_vas

Когато ми е тихо, не пристъпвай.
Постой и ме погледай отдалеч.
И нека тишината ни изпълва
разсечена в очите, като с меч.

Изграждай ме със слово в пълнотата.
Виж прореза на раната е къс...
Недей наднича плахо зад вратата
с еленови очи, а просто влез!

Постой до мен. Далечното остава
в онези неразбрани светове,
в които знам, надеждата ранява,
но думите - не се делят на две.

Обичай ме изказана, такава,
Безропотна, невидима почти.
Обичай ме, обичай ме тогава,
когато вече нямаме мечти.

Допускай ме до себе си. Сърцето
приема всяка малка неизбежност.
Животът ни изписва с бяла нота -
мелодии сред синята безбрежност.

Когато ми е тихо, не пристъпвай.
Пространството до дъх ще се стесни.
Далечното е в близкото ни тайнство,
в което те достигам... Остани...

Тъй близко остани... в далечината,
коляното ми с устни целуни.
Магията е в нас. Над самотата
с очите си ... до звук ме прегърни!