автор: Anton_Fotev

.... Сънят е сетната пътека към родния ти дом...

Там където е Огъня, където няма трева, където Небето е искрящо сияние от пурпурен мрак, където Небето е сумрачно сияние, а Земята е съвършенно кристално пространство под нозете ти, където всичко е различно, където е родния му дом.

От където започва всичко, където е началото.

Първото нещо,
което помнеха очите му
бе равнина от кристал, прозрачен като празнота.
Бездна от съвършенно твърдо сияние, върху която може да тичаш, замаяно поглеждайки надолу към нищото под нозете си.

Първото нещо,
което помнеше сърцето му,
беше растежа на Дърветата.
Можеше с ужас и възхита да се взира в сребърните игли, устремяващи се от дъното на кристалната бездна под него. Ярки колони, прииждащи нагоре, за да изригнат във фонтани от твърдо сребро, протегнали се към безграничното Небе над тях. Устремили се нагоре, за да се пръснат в необятни разклонения от устремени във всички посоки бледосинеещи шипове, по дълги от въобръжението му.

Разгръщаха се над него тези изящтни стълбове, тези клони, тези реещи се в лицето на Небето Дървета.... и тогава огнени струйки разцъфваха по милиардите им ефирни клонки от люлееща се в нищото бяла искрящност, по безброните краища на живите сребърни вейки, плуващи в течния синкав въздух.

Покриваха се с листа от цветни пламъци Дърветата, обгръщаха се в алени премени, във виолетови мрежи, в каскади от листа, от пламъци, от огнена красота. И неистовата горещина, милиардите пламъчета-листа довеждаха, предизвикваха, призоваваха Вятъра.

Той идеше и прегръщаше Дърветата, а полюшващите им се върхове галеха лицето на Сумрачното Небе, на Небето от безсветло сияние. Безесенен листопад отронваше сините, алените, черевните, зелените пламъчета-листа. Безесенен листопад под небе, което не познава сезоните, оголваше Дърветата и ги разстапяше в последната неистова прегръдка на отронващите се листенца от огън. Шумоляща буря, нежен ураган оголваше дърветата и те - ограбени и сиротни, се стапяха по- безмълвно от съня на децата, чезнеха с изящество и мекота, сравнима само с космическия им ръст...

Реещи се листа от огън, танцуващи с призования от тях Вятър. Огнени искрици и откликналия им Полъх, огън и отзовалия се Порив на Въздуха... и Накрая оставаше само Вятърът и той донасяше Водата.

Вода, Дъжд, кротко безумие от падащи диаманти, от безброй чувствени докосвания на Земята с мънички мокри пръстчета, крехка и могъща милувка. Вода. Дъжд, танцуващи капчици нежност, спускащи се от прегръдката на усмихващия се под тъмното небе Вятър.

Вода, деликатно прегръщаща Земята, попиваща в нея, потъваща в нея - надолу, към сърцето й, към дъното на вибриращата кристална твърда любов, раждаща космическите Дървета.


Понякога стихиите встъпваха в сблъсък - отвъд титаничното.
Тогава - за да оцелеят - неговият народ се сливаше със стихиите и ставаше едно цяло с тях. Танцуваха заедно с първичните енергий, прехвърляха се от една Сила в друга подобно на мятащи се прашинки...
В такива мигове беше неописуемо.... едновременно помитащо, ужасно и оргаистично....

Тогава Огънят се спускаше от Небето във вид на яростни колони и целуваше Земята с омраза и любов, от която Тя се превръщаше в разстопено огледало от безпомощна, изнемогваща кристална гладкост. В пулсираща, изнасилена стъклена равнина, издъхваща в безумната прегръдка на Огъня, на разгневеното Небе. Огнени струи, вплитащи се в пурпурни спирални вихрушки, близваха прозрачния корем на Земята и изпепеляваха семената на Дърветата в Утробата й, изпаряваха жилките с Вода под съвършенната й повърхност, изтезаваха я и я разплакваха без сълзи.

Докато Водата не се притече на своята по-голяма сестра и не обвие Огъня в хладни целувки, в задържащата хватка на течната си, гъвкава същост... Побеждаваше го с лекота и се разстилаше доволна и могъща върху изгладената от ударите на Огъня Земя. Наедряваше, набъбваше, покриваше всичко...

Докато някое оцеляло семенце не изригне в жажда за живот и не простре тънки като присъствие коренчета, изпивайки морната, ширнала се мокрота върху лицето на неговата родителка....
С Алчност, от която достигаше Небето....

Където Вятърът го пресрещаше и с чудовищен изблик на титанична енергия не изтръгваше клоните му със стонове и грохот, от който вселената се разстърсваше. Набрал мощ, Вятърът помиташе всички стихий за да срещне Планините, коравите гърди на Земята, за да пропадне в километричните проломи, които Тя отваряше пред неговия път, за да се загуби в либиринтите от височини и низини, с които го мамеше и обръщаше силата му срещу самия него...

И която - Останала последна от Победителите - ставаше отново жертва Огъня.

Друг път Стихиите се вплитаха една в друга, отдаваха се една на друга, подсилваха се, усилваха се, танцуваха и се сливаха.

Тогава Земята Вибрираше, а Небето - тъмното Небе, се покриваше в отговор с бягащи извивки от ярко сияние. Тогава необятната кристална повърхност долу и безкрайната тъмна недостъпност над нея танцуваха без да се докосват, влизаха в във взаимни ритъм на споделената си връзка.... и всичко беше само хармония.

Тогава Огънят сам се превръщаше във Вода, горещината в прохлада, Буйството в покой и течно сияние.

Тогава Водата поемаше в себе си падащите вейки на Дърветата и съхраняваше семаната им, отвеждайки ги дълбоко надолу в корема на своята сестра.

А дърветата пускаха Вятъра в себе си и го оставяха да превръща клонките им в струни на космическа арфа, да създават заедно песен, която се носи над смълчаните пространства на кротналите се стихий, над всичко онова, което наричаме реалност.

Тогава Вятърът притискаше с длани Земята и се опитваше да я вземе със себе си, да я поведе във вечно танцуващите си стъпки, да сподели с нея вечно немирното си сърцебиене. Но вдигаше само ефирен прах, носещ се като блестяща и вихрена мъгла, като топла виелица, като полюшващи се облаци от Въздух и Кристални песъчинки.

Ето къде започваше всичко за него. Ето къде беше неговия роден дом.


Беше го загубил и дори връщането на сън караше сърцето му да се обръща наопаки в гнездото на гърдите му....
Но дори и в този миг бе неспособен да отрони дори сълза.
Тъмните елфи не можеха да пачат, защото не познаваха разкаянието.