автор: ounchou

Да не си представящ парньора си е трудно, Наталия.
Аз също нямам ясна характеристика на човека, за който понякога мисля, че същестува. Ежедневието ме научи да влагам силите и обичта си в хората, които заслужавам. Добре се живее с тази нагласа. Понякога обаче, трябва да призная, ме наляга блудкава и плитка мъка. Защото потискайки фантазията за среща с някой необикновен, човек потиска живота в себе си. Потиска живеца. Потиска сладката тъга от мисълта и надеждата при всяко ново запознанство, че това може би е единственият. Единственият точно за мен и никой друг... Какво ми остава тогава? Остава ми по някой фантазъм и блян, секунди преди за заспя и секудни преди да отворя очи. Поне това мога да си позволя, нали. Събудя ли се, ежедневието с пълна сила ме подмята от леглото с обещанието, че съм щастлив и успешен. И че съдбата в крайна сметка си знае работата. Създава лабиринти безпогрешно.