Гледаш ме със строги,безмилостни очи.Ревността ти е грозно, безоко чудовище,което разкъсва на парцали душата ми.
Казват, че кръвта е гореща, а по тротоарите на моите вени пълзи червен лед.
Задушавам се, замръзвам,в главата ми кънти като в разрушена църква безмълвен крясък на хищна птица-тревожен и черен.
Защо реши, че съм виновна?! Осъждаш ме, за милиарден път, без право на обжалване.
Ето го и палачът.Той има празни сиви очи и каменно лице.Носи име на жена-нарича се Апатия.
Студените му пръсти разтварят яката на недоказаната ми святост и докосват пулсиращата веничка на страха.Всъщност това е само сянка на страх.Отдавна съм имунизирана срещу този бацил...
Започвам да се смея.Безумно,диво, отчаяно.
Какво чакаш,Апатия?!
Вдигни брадвата!Сечи!
Отсечи поредната сянка на неизвършения от мен грях.
Убий ме!...За пореден път.
Все едно - ще възкръсна.
До следващото скалъпено съдилище.
До следващата болка.
Докато заслужа най- после да ми отворят вратата на Ада.
Или...на Рая.
Всъщност има ли значение?
Те са толкова близо една до друга - просто на една ръка разстояние.