автор: TheMask

I.

Цетралната алея е широка. Огромни дървета. Бръшлян.
Тихо е.
Лявото ми око пари. Пие ми се водка. Представям си бутилката, изпотените чаши. Кубчета лед.Усещам вкуса - арктически, парещ от студ. И лекото замайване после.
Още е рано обаче. Има толкова много минути и толкова крачки до този вкус. Минути назад. И крачки назад. Заедно с минутите и крачките ми сега.
Цетралната алея освен широка, е и дълга. Сенките на дърветата ме притискат. Вървя на никъде. Из ничието….

II.

Обяд е. Неделя. Бързам. На чорапа ми има бримка. Яденето за малко да загори. Салатата поне е свежа. Готова съм вече - какво толкова да се приготвям. Пола, лятна блуза. Само тази бримка на чорапа ми…няма как, подпъхвам петата в обувката, по - надолу, дано не се вижда. Опаковам яденето, бутилката вино, цветята ще нося в ръка. Неделя на обяд е. В неделя на обяд семейството се събира. Нека е отживяло и глупава традиция, но при нас е така. Така е било, така беше и докато имам живот, ще е така. Децата ме чакат. Не е редно децата да чакат майка си за обяд. Грехота е внуците да чакат баба си. Пъхам в чантата двата шоколада. Момчета са, буйни, обичат шоколад.
Заключвам и тръгвам към спирката.

III.

Прости ми, скъпа. Пак забравих цветята. Купих ги още снощи, натопих ги, да са свежи за днес. И ги забравих. Нали знаеш колко съм разсеян…Това толкова те забавлява, и толкова те ядосва. Но кафето не забравих. Нося ти го, и още пари. Сметана, захар. Както обичаш. Неделя към обяд е, тъкмо време за ставане по нашия мързелив часовник. Знам как ще се усмихнеш на кафето. Знам как се разсънваш. Безкрайно и усмихнато. Знам марката на тънката цигара между пръстите ти. Много пушиш. Усмихваш се, пушиш много и пиеш неделни сутрешни кафета по обяд. Аз кафе не обичам, но за компания ще пия с теб. Разсеян съм, мълча твърде много, обичам да галя камъчетата и снимката ти, постоянно забравям любимите ти цветя, никога не забравям неделното ти кафе. Ето, заповядай. Позволи ми да ти дам огънче.

I.

Централната алея е точно толкова дълга на връщане, колкото и на отиване. Точно по същия начин тежат сенките на дърветата. Тежи бръшлянът.
Лявото ми око вече сълзи. Учудена съм, без да се изненадвам. По всякаква логика би трябвало да сълзят и двете. Или да не сълзят.
Слагам слънчевите очила. Ами разбира се, че ще ми сълзи окото - лято е, слънце, обедно време. Слънчевите очила са създадени за това, а не да ги нося окачени на колана си.
Стряскащо е да се пие водка в неделя на обяд. Чиста, само с лед. Обаче ти си виновен - ти така я пиеш. Така ме научи да я пия и аз, когато ме отмъкваше от разписанието ми.
Всяка крачка е крачка из ничието вече.
Всяка глътка пари.
Всяка глътка от онази чаша, която си обещавахме да изпием. Като дойдеш насам. Като намеря време. Иначе съм добре.
Като изключим лявото око, дългата централна алея, тишината.
И безмилостното усещане, че пия водката така - чиста, с много лед. И от днес - само аз...

II.

Здравейте, милите ми. Пак дойдох. Нали е неделя. Време за семеен обяд. Нося и шоколади. Знам, че им купувате на децата. Тези са от баба им. Бабите са за това - да си глезят внуците. Нали все се страхувах да не си разглезя децата, затова сега си глезя внуците.
Нападали са листа. Трудно ми е да се наведа, но не може неделният обяд да се сервира просто така. Нека почистя, ето, донесох цветята. Сега да ги натопя. Да е красиво.
Да избърша праха. Да махна сухите клонки.
Милите ми… Неделя е.
Вино, цветя, обяд. С вас. Аз ще седна тук и ще си мълча. Няма да ви преча. Искам само да ви погледам. Поне на снимките...

III.

Прости ми, унесох се. Какво ми каза … да, добре съм. Да, разбира се, че се пазя. Моля ти се, пий си кафето. Изстива. Цигарата ти догаря до филтъра. Неделя е, аз в неделя обичам да галя камъчетата. И снимката ти. Най-много обичам да галя усмивката ти. Толкова те обичам, скъпа…
Обещавам другия път да не забравя цветята.

***

Алеята свърши. Всяка алея свършва, дори и централната.
Тишината ляга като самотно куче.

Градът на мъртвите притихва. До следващата неделя.