Споменът ме връхлетя като гълъб ,кацна на рамото ми и
недвусмислено заяви своето присъствие.
Радостно намигащо и тежко ,по ъглите на тъгата си.
Знам ,че ако не го изрека за нищо на света не би си тръгнал
от мен.
За нищо на света.
Но...аз не познавам истинското Му име.
Познавам перата му - бели и разрошени от времето.
Познавам тъгата ,от която е леко посърнал,
тъгата,от която немее.
Знам и колко обича небесния полъх и...бурята ,знам.
Но...така и не научих името Му.
Не познах и Твоето име.
Често те виждам като изгубена ,внезапно - улична прегръдка.
Или...като скрита сълза по прашния път.
Често сънувам безумното диво докосване.
Мълчанието ,преливащо от съответност.
Думите ,по които душата ми бе освирепяла от глад.
Виждам вечността на кратките мигове,отчупени,откраднати и...
над-временни.
Но,не мисля за това,то просто е в мен и от семето му избуява
нежна трева...
Мисля за присъствието ти в най-тъмните ми дълбини,абсурдно
е...
Толкова нереално и същевременно свръх- реално,интуитивно
осезаемо...
Сякаш мога да се удавя в него или...да утоля себе си сред
тази пълноводност...
Има ли Те?