автор: someone_not_special

Часовника звънна и той сънливо отвори очи да види колко е часа....беше 6:30. Той винаги ставаше в 6:30...
Прозя се и полежа така още известно време докато се осъзнае. След около 15тина минути стана и отиде директно в банята. Наплиска се със студена вода, изми зъбите си и отиде в хола. Седна на дивана и пусна телевизора. Гледаше го безизразно, сякаш не го виждаше...На екрана се движеха някакви странни фигури и говореха нещо, но той не ги виждаше. Или по-скоро - не искаше да ги вижда. Чувстваше се много странно...поседя още известно време така, мъчейки се да разбере какво по дяволите му става...И тъй като не намери отговор, спря телевизора и отиде в кухнята да си направи закуска. Дълго се чуди какво му се яде и накрая стигна до извода, че няма никакво желание да яде. Постоя прав, замислен. Гледаше към пода. Чустваше се някак странно, като че ли имаше нещо вътре в него, което го човърка, но той е безсилен да го извади. Седеше немощен по средата на кухнята, неспособен да помръдне. Сякаш се беше вкаменил. Гледаше все така отчаяно надолу. След мъничко се раздвижи и си отиде пак в стаята. Седна на леглото и се замисли...от прозореца сладко му се усмихна утринното слънце. Той също му се усмихна. Стана и погледна през прозореца. Леле........колко беше красиво. Зелена тревичка, цветенца...красота. Деня обещаваше да бъде много топъл, дълъг и красив....Изведнъж той се намуси и спусна щората. Легна си и се зави през глава. Искаше пак да заспи, но не можа.....Отви се...стана, разходи се напред-назад из малкото си апартаменче и пак седна в хола. Продължаваше така упорито да мисли за нещо, но май и самият той не знаеше какво е то. Това, което знаеше бе, че му е гадно. Нещо определено го мъчеше!
След час някъде влезе да се изкъпе, дълго се кисна в банята, а когато накрая излезе, седна на леглото и си и отново се замисли.
Чу милите звуци на птичките отвън и пак стана и отиде до прозореца. Навън беше просто прекрасно. Още нямаше хора, но времето беше просто супер. Той въздиша дълбоко, като че ли някой заби нож в сърцето му и пак си легна. Зачете се в една книга...чете и чете. Вече беше обяд, а той продължаваше да лежи така безжизено на леглото си и да чете, без да вижда буквите. Просто трябваше да прави нещо, за да не мисли. Истината бе, че той беше самотен. Беше много много самотен. Мразеше себе си, затова не допускаше никой близо до себе си. Всъщност истината е, че никой не искаше да бъде около него. Поне той така мислеше. Може би няма друг човек на тази планета, който да се мрази толкова силно. Не можеше да се понася. Визията му, поведението му, гласа му, погледа му - всичко това го отвращаваше. Беше се отчаял, а винаги казваше, че когато паднеш трябва да станеш и да продължиш. Винаги бе на върха на живота. Винаги бе весел, винаги се смееше. Какво за Бога му бе станало сега?! Защо този веселяк беше така тъжен, като че ли е на собственото си погребение...?.......
Времето минаваше, а той си лежеше на леглото без да помръдва...ще речеш, че е мъртъв. След малко стана и си пусна малко музика, току виж се разведрил. Тръгна песента на Акон-Lonely.."Еебаси, как е възможно?! Не е честно! Защо точно тая песен?" - си помисли той и спря музиката. Пак легна на леглото, беше ранния следобед....Чудеше се какво да прави...по едно време се развесели малко.Сети се за няква случка преди години и му стана мило. После стана, като че ли придобил сили и отиде до гардероба. Отвори го и почна да се облича. Облече си един светло син дънков панталон, бяла тениска и отиде да се погледе в огледалото. Хареса се! Отново се усмихна и като че ли надеждата се върна. Обаче после пак се сдуха...нервно се съблече, облече домашните си дрехи и седна на бюрото да поучи малко.
Не можеше да запомни нищо, това го изнерви още повече, искаше му се да се разкрещи, да счупи нещо...но оставаше безсилен. Изведнъж се разплака, но той не искаше. Сълзите сами излизаха из очите му е се спускаха надолу, горещи и искрени. Колко го болеше. Беше му мъчно. Беше му мъчно за него самия, за денят които си отива, за живота, които пропуска! И въпреки, че го осъзнаваше, той продължаваше да стои отстрани му и тихичко да плаче. Толкова тихо, че сам не се чуваше. Тука бих попитал - А бе, тоя човек няма ли приятели?! Приятели не знам, но познати имаше много. Колко много хора познаваше това момче, направо е невероятно. Обаче бе сам. Сам - самичък. Вътре в него бе празно. И именно това го мъчеше. Да, той се мъчеше зверски. Сякаш душата му искаше да излезе от това непотребно тяло и сама да продължи пътя си. Обаче си оставаше все така вътре в него и го мъчеше безумно. Самоубийство -ха! Много пъти беше мислил за това, но за него самоубийството беше ОТКАЗ. Все едно да живееш, да се бориш, да се справяш с кво ли не и когато се откажеш - демек, когато загубиш играта срещу живота и той спечели се самоубиваш. Не! Той никога не губеше, не се оставяше да го побеждават. Винаги се изправяше пред проблемите си и се бореше с тях до край. Дори да го препънеха, а това често се slucvаше, той ставаше, усмихваше се и продъляваше напред. Не гледаше миналото, беше устремен към бъдещето. Амбициран да постигне нещо с живота си. Е, ето го сега тук, самичък, съсипан, смачкан....Тихичко си плачеше, изливаше мъката си. Не искаше никой да разбира как се чувства. Може би това бе и една от причините да е така сам-защото не се бе показал на никой. Малцина бяха тези, които знаеха какъв е. И тези малцина не бяха при него. Бяха далеч....бяха недостижими.
Денят си минаваше, а той продължаваше да лежи без да мърда. Боляха го очите, почти цял ден бе плакал като малко дете, на което са му отнели майката.По едно време той стана и отиде да си вземе пощата. Излезе на верандата, в пощенската кутия имаше само реклами и някаква сметка. Той дори не я отвори. Загледа се към улцата, към хората. Видя едно момче и едно момиче, вървяха прегърнати и се смееха, говореха си. По едно време се спряха и се целунаха. Той се усмихна леко, но след това погледна надолу и за пореден път се замисли. Постоя така 10-15 мин и после се прибра. Отвори сметката, пак му искаха пари. Ах, тези пари!!! Погледна си часовника - след час трябва да ходи на работа. Скука, досада, но какво да се прави, нали трябват пари. Сметките него чакат....Хвърли сметката на диванчето и отиде до хладилника, отвори го. Все пак трябва и да се яде, нали?! Взе си няква готова храна и я ложи в микровълновата да се размрази. Докато чакаше пак го налегна отнова ужасно чуство на самота. Огледа се около себе си, като че ли някои го дебнеше да го убие и пак се загледа в пода. Непрекъснато гледаше надолу, все едно не му стигаше факта, че като умре ще бъде все там...заровен в земята.Храната беше готова, извади я и я занесе на масата..седна и се опита да хапне. Ядеше насила, колкото "да отбие номера". После стана изми си приборите и отиде да се оправя за работа. Облече си 'униформата', която беше готина. И въпреки това, той не се харесваше в нея. Той с нищо не се харсваше. Отиде до огледалото да се погледне, току виж се харесал. Ама не, за пореден път извърна лице от огледалото с погнуса и се отрави към вратата. Все си козирката, ключовете и излезе. Работата му беше на 10 мин пеша от жилището. Вървеше бавно, искаше да се заблуди, че се разхожда. По пътя срещна един познат. Усмихна му се, поздрави го. Подърдориха си малко. Естествено той не пропусна да каже нещо весело и да разсмее събеседника си. Разделиха се, той продължи все така бавничко да върви. Пред заведението, в което работеше се засече с една негова състудентка. Поздрави я, гушна я. Но в прегръдката му нямаше нито чуства, нито желание, нито нищо. Той го направи от чиста любезност. Поговориха минутка - две и той влезе. Усмихна се разбира се, поздрави всичките си колеги и зае работното си място. Стъмни се....клиентите идваха и си отиваха. Весели, щастливи. Кой с гадже, кой с компания, кой с родители....Той се усмихвваше на всички, предлгаше им разнообразни менюта, смееше се. Така около 5 часа. След това си каза 'лека нощ' с персонала там и си тръгна. По улицата нямаше почти никой. Беше станало много късно, а той бе капнал. Усмивката я нямаше, но сега нямаше и на кой да я показва. Тази негова усмивка бе маската му. Неговата брония. Чрез нея той се пазеше, чрез нея той караше другите да се смеят. Сега вървеше пак така бавничко, както и на отиване. Бе навел глава, бе се прегърбил. Вървеше механично към "къщи". Отключи си вратата и влезе вътре. Светна една лампа, светна и лампата в стаята. Леглото не беше оправено, съблече се, отиде в банята - изми се. Облече си пижамата, отиде, загаси лампата в хола и се върна в стаята. Погледна часовника - 1:20 сутринта. Ужас! А утре бе на изпит. Но той беше учил, той винаги учеше. Винаги имаше страхотни оценки, но те сякаш му бяха непотребни. Сякаш това не го вълнуваше. Просто искаше в училище да е 'the best' като не можеше да е 'the best' в собствения си живот. Пак се погледна в огледалото. Мълчаливо поклати глава, като че искаше да каже "Така те мразя...но не мога да се отърва от теб.Безсилен съм срещу теб!" и се сгромоляса на леглото. С услие се зави, а с още по-голямо усилие се протегна и загаси лампата. Обърна се на една страна и затвори очи, но не можа да заспи. Толкова бе уморен, до такава степен бе съсипан, че не можа дори да заспи. Обърна се по гръб и погледна към тавана. Съвсем тихичко попита "Защо ми е да съм тук, на тая шибана земя, защо трябва да съществувам, кой съм аз?Кому съм по потребен....никому..." След малко успя да заспи, а отвън се чу смях на момиче което викаше "Тва беше най-якия купон, на които съм била!"................................