автор: Selena

Зеленият камък на шията ми се е изцъклил срещу вечерните светлини. Спомените му са колкото пръснатите люспи слюда върху лицето му. Той помни допира на лава, бълбукащата вода и покоя на земята. Него са го прегръщали и кадифе и пръст. Той познава много добре лицата на много жени, надвесени над него.

Но от всичко това най-много му липсва малкото зелено момиче с дълги зелени коси, което cъвсем до скоро живееше в него.

Те се разбираха много добре. Kамъкът по цял ден се занимаваше да пречупва светлината в многото си прозрачни чертози. Вечер, когато лъчите бяха най-нежни и млечни, той ги събираше грижливо в малка чаша, от която всяка сутрин пиеше малкото момиче. Когато беше тъжно, то удряше с юмруци по стените и питаше камъкa защо не може да излезе навън. Той не знаеше. Когато беше щастливо, момичето сядаше в единия ъгъл, вслушваше се в пулса на сърцето ми и заспиваше усмихнато.

Преди няколко седмици се срещнах на улицата с позната, която имаше голям кехлибар на шията си. Докато разговаряхме, зеленото момиче гледаше през зеленото було на камъка смълчано и с ококорени очи. След като се разделихме с моята позната, и когато се върнах вкъщи, с ужас видях, че камъкът ми е помътнял. Сигурно никога няма да разбера дали в кехлибара е имало златисто малко момиче или може би момче. Оттогава моето зелено момиче беше тъжно и аз нищо не можех да направя за да го развеселя.

Една нощ небето беше обсипано със звезди и сложих камъка до прозореца, защото моето човече обичаше да гледа звездите и да пее тихо на неразбираем език. На сутринта открих голяма пукнатина върху камъка, a момичето със зелени дълги коси лежеше със затворени очи.

Вчера отново срещнах моята позната на улицата. Наистина едва успях да видя и може да ми се е сторило тъй като тя, за разлика от друг път, не ме поздрави и със стиснати устни мина покрай мен, но ми се стори че кехлибарът на шията й беше почернял.