автор: jordan2

Баща ми ядеше спагети.Ловко ги увиваше около вилицата си и после бързо ги слагаше в устата си. Дъвчеше съсредоточено с челюстите си като много изгладнял човек и по устните му се стичаше от червения сос на ястието. Ядеше лакомо, но спагетите в чинията му все не свършваха.Той обаче не се предаваше и се тъпчеше упорито.Явно единственото му желание бе да омете храната до троха.

Имаше и друга странност. Тези макарони, ако се вгледа човек в тях, бяха като живи. Извиваха се и се гърчеха в чинията му, дори след като ги погълнеше, се показваха от устата му, докато ги дъвчеше. Бяха като еластични, изплъзващи се създания. Едва след известно време осъзнах, че това всъщност са червеи. Едри тлъсти, пъплещи в различни посоки червеи, които баща ми дъвчеше с огромен апетит, на който биха завидели дори здрави и читави хора.А тате беше мъртъв повече от година.

И червеният сос по устните му.

Беше прясна кръв, която избиваше и се стичаше по брадата и шията му.

Мразех кръвта, а тя вече излизаше на талази от устата на баща ми и заедно с нея, и червеите, които беше погълнал.

Всъщност те бяха навсякъде. Пъплеха, лазеха, извиваха се и настъпваха като напаст.

Някои дори достигнаха до ръката ми. Отблъскващи и лигави. А тате все се опитваше да ги погълне заедно с бликащата кръв от устата му.

Червеите ме полазиха по корема, бяха проникнали под ризата ми.

Бяха хлъзгави и неприятни, оставяха лепкава и студена следа по настръхналата ми кожа.

Изкрещях от отвращение и погнуса.

Тате се смееше, а гадините извираха на пълчища от него.

Време беше да се събудя от този кошмар.

Напрегнах се... и закрещях от ужас

Не бях заспивал изобщо.Бях буден и очите ми бяха широко отворени.

Тогава баща ми избълва една последна топка с гадости, преди да ми каже с кух глас:

- Намери по-малкия си брат.

Продължавах да вия от ужас и погнуса, защото не разбирах какво иска от мене. Божичко, та аз никога не бях имал брат.

2.
Магазинът на Марта беше на отсрещната пресечка. Беше там откакто се помня и може би откакто се помнеха хората в този квартал. Беше голям и мрачен. Продаваха се най-различни стоки, но за мене най-голям интерес представляваха старите книги. Имаше ги с купища и човек винаги можеше да си купи нещо интересно за четене.Обичах да посещавам това място още от ученическите си години, защото каквото и да ми се случеше, тук винаги намирах тихо убежище от неприятностите на деня.

Имаше и още една причина, която ме подтикна да отида при Марта. Тя познаваше всички и бе запозната с повечето клюки в квартала. Просто работата й беше такава, че тук хората се разприказваха по-лесно, споделяйки неща, които иначе биха премълчали.Освен това клиентите бяха наясно, че Марта е рядко почетена и дискретна жена, а това правеше от тайните им отново тайни.

Минаваше 13:30, когато влязох в магазина. Старомодното пиренчено звънче над вратата, оповести, че съм дошъл. Почувствах се чудесно в хладната сумрачна обстановка, която контрастираше на горещия летен ден отвън. Зачудих се къде ли е Марта, до касовия апарат се мъдреше само една голяма чаша с димящо кафе. "Трябва да е наблизо" - помислих си.

И наистина, тя се появи изведнъж от здрачината, с неизмената си любезна усмивка на лицето. Беше малко над средния ръст, с елегантна фигура и приятни интелигентни черти на лицето. Прошарената й коса беше прибрана в моден кок.

- Добър ден, Марта - поздравих я вежливо.

Тя ме погледна внимателно и внезапно стана сериозна.

- Неприятности ли имаш, Марко

Стегнах се, защото неочаквах да съм толкова предсказуем. Наистина напоследък ми се случваха все смущаващи неща, но си мислех, че владея положението. Нима кошмарите ми се отразяваха толкова зле?

- Отново видения ли имаш? - попита ме напрегнато тя.

- Ти… откъде знаеш?!

Марта излезе иззад тезгяха, хвана ме приятелски за ръцете и ме отведе до един стол. Изглеждаше искрено разстроена от проблемите ми, което да си призная, ме развълнува. Не бях свикнал на подобно внимателно отношение.

- Почакай... - постави показалеца си на устните ми. - Свързани са с баща ти, нали?

- Да - потвърдих изумен.

- И сега търсиш малкото си братче,а? - погали ме унесено по бузата. - И искаш отново да сте заедно. Но не си познал, драги!

Лицето й се превърна във восъчна маска, очите й - в дълбоки черни кладенци, някъде в мрачните им гълбини проблясваха алени отблясъци.Дланите й вече не бяха ласкави и нежни, а ледени и враждебни.Усетих, че иска да ме впримчи, за да ме отведе в дълбините на демонския си свят. Марта беше изчезнала, вместо нея се беше появила една отвратителна вещица, която ме теглеше със смъртоносната си прегръдка в ада.

С периферното си зрение зърнах една тесла на рафта.

Опитах се да я докопам.

Вещицата ме стискаше здраво за китките. Изплези се и влажният й език ме облиза по лицето.Смрадта й ме задуши.Едва не повърнах от погнуса.

Свих костеливите си колене и жестоко я сритах. Тя изрева изненадно от болка, за миг разхлабвайки хватката си.

Грабнах теслата. До нея бяха подредени в редица десетина железни клина. Грабнах един. Допадна ми - беше заострен като копие.

Дяволското изчадие се беше проснало в цял ръст на дъсчения под. Скочих отгоре му и го притиснах с тежестта на всичките си 96 килограма. То зина от ярост и изненада, това ме улесни много.Тикнах клина в устата на дъртата вещица, после го забих с един удар.Излезе с трясък през тила й, вклинявайки се дълбоко в дъските. Теслата се спря чак в зъбите й, които изхрущяха като натрошено стъкло.Плисна кръв, обви ме воала на ужасна воня.Бях оплескан от главата до петите с парченца мозък и кости. Не ме интерсуваше нищо,само удрях неуморно с теслата, превръщайки създанието в безформена каша от кървава плът.

Не знам докъде щях да стигна в изстъплението си, ако не бяха ме извлекли насила на улицата.Бяха двама яки мъже.Единият беше в черно расо, носеше голямо сребърно разпятие на гърдите си.Той приближи разгорещеното си лице до моето, и изрева:

- Усмирите се, човече! Аз зная какво се случи с брат ви и ще ви помогна да го спасите!

След това изгубих съзнание, защото вторият мъж ме нокаутира с юмрук в челюстта.


3.
Стаята в която се свестих бе боядисана изцяло в бяло. Над главата ми висеше икона на Богородица и Божият син. Бях грижливо завит с одеало, макар че не беше студено. Потърках челюстта си, наболяваше ме малко, но иначе си беше наред. Последното нещо, което помнех беше летящия юмрук на нападателя ми. Много професионало ме беше ударил тоя кучи син!

Не останах задълго сам.

След 5 минути в стаята влязоха двама души.

Единият беше свещеник, ако се съдеше по полите на расото му. Беше истински гигант - нещо средно между Скалата и Ледения. Буйната му светла коса се спускаше свободно на широките му рамене. Имаше късо подстригана брада, която му отиваше. Благослови ме с кръстен знак, докато идваше към мене.

Другият беше мъжът, който ме беше нокаутирал.Среден на ръст, по-възрастен от духовника, но набит и мускулест. Изражението на лицето му бе самоуверено и твърдо, носът му явно бе чупен многогократно.

За моя изненада, тъкмо той започна да ме преглежда. Първо пулса, после - зениците на очите. Може би се съмняваше за сътресение на мозъка.

- Потърпете, д-р Зарков е помогнал на много хора - каза свещеникът.

- Как? Като ги изпраща в безсъзнание ли? - усмихнах се насила.

- Бивш шампион по бокс е - обясни сериозно отчето. - А вие как сте?

- Добре съм, но не разбирам какво става.

- Първо трябва да си отдъхнете - обади се докторът.

- Да спя спокойно след всичко това?

- Не се обвинявайте за смъртта на онова същество, то не беше човешко създание - Едрият свещеник благовейно докосна разпятието на гърдите си и зашепна молитва

Отметнах завивките и седнах. Зави ми се, но се справих. Бях само по гащета, дрехите ми не бяха в стаята. Двамата мъже ме следяха с напрегнати изражения.Не знам какво очакваха от мене.Нямах желание за нови неприятности, а и главата ми още бучеше от последния сблъсък.

- Къде съм? - попитах след кратко мълчание.

- На сигурно място - успокои ме отецът. - В църквата "Свети Атанас", където съм енорийски свещеник.Тук засега е безопасно.

Погледнах ги изпод вежди, не исках да си говорим със загадки.

- Ако имате да ми казвате нещо, сега е момента - заявих троснато.

- Отец Григор ще има грижата - намеси се докторът. - Вие не се вълнувайте.

Грамадният мъж в свещеническо расо се подвоуми, преди да каже:

- За всичко е виновен брат ви.

- Глупости, аз нямам брат!

-Имате, но не го помните заради амнезията.

Преглътнах, преди да отвърна ядосано:

- За луд ли ме смятате?

- Не сте луд. Но след като сте убили баща си, паметта ви е изключила. Нарича се посттравматичен ефект, така личността се съхранява от преживения шок… - опита се да обясни професионално медикът.

Усетих как стомаха ми се свива от ужас.

- Всъщност той не беше истинският ви родител - бързо поясни отчето. - Беше едно от онези създания, които приличат на хора, но не са.

- Вие си играете с мен - казах.

- Кълна се в Бога, не - закърши умолително ръце отец Григор. - Помните ли първите съобщения по телевизията?

- Не ви разбирам.

- Преди около месец те започнаха да се връщат. Искам да кажа, че нашите мъртъвци се прибираха по домовете си. Изглеждаха съвсем нормално, както са изглеждали преди ги погребат.Роднини, близки, приятели, познати и непознати - всички, които бяха умрели в миналото или неотдавна, си идваха, сякаш са били някъде… на излет.

- Вие сте пиян, отче

- Де да беше измама - въздъхна Зарков. - Преди 5 години съпругата ми почина при автомобилна катастрофа и една прекрасна утрин се прибра у дома със същата рокля, с която я бяхме заровили в гроба. Усмихваше като при първата ни среща…

- Църквата сметна, че текат дните на Страшния съд - продължи духовникът. - Огромни тълпи по целия свят обсаждаха храмовете и се молеха за вечен живот. Богомолците бяха щастливи, защото смятаха, че е дошъл часа на избавлението…

Мълчах, звучеше ми като холивудска история за свършека на света.

- После започна кошмара… - промълви отчето.

Оставих думите му без коментар.

- Живите започнаха да изчезват някъде. Първоначално никой не обръщаше внимание. Хората се радваха на възкресението на близките си, бяха убедени, че раят им принадлежи, но… скоро истината блесна.

Лицата на двамата мъже бяха придобили землист оттенък. Едва сега разбрах колко ужасени са те.

- Една сутрин жена ми се опита да ме убие - каза докторът с кух глас. - Вече не беше тя, а някакъв кошмарен демон. Първо беше разкъсала дъщеря ни, която беше на 15 години. Беше яла от плътта й и беше пила от кръвта й.Успях да се спася, но мнозина нямаха този шанс. Просто бяха избити от любимите си възкръснали покойници.

- Някои бяха още живи, но заразата ги беше обзела. Отиваха сами до зейналите гробове и лягаха… в тях - поде безизразно свещеникът. - Отзад, в двора, има малко гробище и със собствените си очи видях как земята ги погълна.

- Някои успяха да убият оживелите си мъртви и се спасиха - каза докторът. - Вие сте един от тези щастливци, Марко Дъбов…

Не издържах повече. Скочих и го стиснах за гърлото.

- Престани да се ебаваш с мене, докторе!

- Той не ви лъже! - задърпа ме отзад отец Григор. - Бяхме тръгнали по следите на брат ви, когато го убихте заедно с баща си!След това избягахте целия в кръв и забравил за случилото се.

Пуснах лекарят. Нямах никакви спомени. Главата ми се въртеше от болка и ми се повръщаше непрекъснато.

- И Марта ли беше от възкръсналите?

- Да - изхриптя Зарков. - За това ви нападна, защото бяхте от оцелелите живи. Те така постъпват с нас. Така им е наредил Ловеца на души, техният господар…

- Какво става? Кой, за Бога, е този Ловец!? - изкрещях яростно.

- Не се ли досетихте? Какво иска от вас баща ви във виденията ви? - разтърси ме отец Григор.

- Да…

Изведнъж разбрах.Изби ме ледена пот.

- Да, Ловеца на души е по-малкия ви брат - извика свещеникът. - Него трябва да намерите, за да спасите душите на всички ни от пламъците на Ада!



автор: Йордан МАТЕЕВ