автор: bedstvieto

Мъничка , слаба все още светлинка ....
Лута се в тъмното , като светулка и търси хранилка , която да и даде сила . Бори се с нокти и зъби за правото си на живот . Пръкна се от нищото , от хаоса ... Създадена от съзиданието в тъмнината . Май всичко започва така ... В черното се омесва нещо цветно , за да подреди света . Да постави главната буква , благодарение на която да завършим изречението . Точката е края . Тя ни връща в тъмното , в началото на кръговрата . Голямата подигравка на живота . Ние ли сме враговете ? Май сме ние ... Да . Окончателната присъда ще я произнесем ние . Смятаме се за богове , съзидатели . За това точката ще я поставим ние . Търсим приини , достатъчно силни аргументи , за да задушим светлинката . А тя е беззащитна и зависи само от нас .
Съвестта е услужлива . Доприпква , като вярно куче , за да бъде безропотно привързана с верига в най - прашния ъгъл на собствения аз . Там ще стои на вода и хапки хляб , докато забрави за мъничката светлинка , осмелила се да озари тъмното . Тъмното , което е превзело душите ни и ни увещава , че егоизмът не е престъпление .
Капка вода , глъдка въздух , полъх на вятъра , те никога няма да погалят мъничкото светило . Приклещено е между стоманени зъбци . Те го теглят безмислостно от лоното на топлата майчина тъма . Притъпяват и умъртвяват писъка . Последния писък на обречената светлина . режат я , убиват я ... Толкова бавно , толкова садистично ... Толкова нечовешки . Онези другите , те са чисти пред съвестта си . Все пак не са взели решението . Просто палачи . без отношение , без съжаление . Машини с остри , хладни , студени зъбци .
Ще ми се да извикам вината в лицето на някой . Да ми олекне . Да полея сълзите , че ми тежат на сърцето . Стоят си в гърлото и ме душат . Сякаш ми дават да разбера , колко е страшно да изгубиш живота . Не виждам никой на пътя ... Всъщност хора много . Но никой не гледа в очите . Гледа в краката . В широката крачка . Нали той е по - нещастен от другите .
Тежи ми ...
Това е ... Обрекохме се сами на пъкъла на съжалението . Защото въпреки , че е обречена на глад и жажда , съвестта оглозгва , разяжда мислите връщащи ни в деня , в който убихме светлината на нашата любов . Сега е тъмно . И между нас е тъмно . Заспиваме гърбом . Мълчим от ужас , да не би да изговорим името на най - големия си страх и съжаление . увстваме в сърцата си , че сме убийци . Гледаме се като вълци . Опитваме се обвинявайки един друг да докажем собствената си невинност . Да се защитим . Да докажем недоказуемото , че не сме малодушни .
Късно е ... Светлинката си отиде . Спи ... Забрави ...