автор: kosata

Държиш се като дете, на което са отнели играчката. Ти плачеш. Страхуваш се. Знам. Как е възможно да си толкова наивна? Това не ме учудва... нищо в теб не може да ме учуди...познавам те...Ти познаваш ли мен? А него? Познаваше ли него? Мълчиш. Защо? Не се ли чувстваш излъгана? Не разбра ли най-сетне какво се случи? Не мълча ли твърде дълго?
Продължаваш да мълчиш... Това вече няма значение...
Колко лесно е да се довериш, просто ей така , без да очакваш нещо, без да очакваш даже отсреща да ти отвърнат със същото, макар че това е единственото, което желаеш...да ти отвърнат със същото, да ти се доверят. Ти му вярваше, нали? Ти отново си готова да му повярваш. Достатъчно е той само да те помоли затова, да дойде и да помоли ...Но това няма да се случи ... Защо ли? Това би ме попитала, нали? Защото вече не си му нужна , защото за разлика от теб той никога не ти се довери, защото му омръзна... ти просто му омръзна. Как се чувстваш сега ? Не те питам от любопитство - никога не съм бил любопитен към страданието - питам заради самата теб , питам защото не ми е все едно дали те боли. Не казваш нищо. А не се ли страхуваш от това, което аз мога да ти кажа? Защо изобщо да казвам нещо и ти защо да ме слушаш? Не те задържам ...не те принуждавам...не те моля дори...Тогава защо си още тук?
Гледаш ме. Какво виждаш? Виждаш ли нещо изобщо? А преди...тогава...когато гледаше него...Какво видя в него? Не ми отговаряш. Не искаш. Нито можеш да излъжеш, нито искаш да ме нараниш. Ти просто мълчиш. Ако искаш да те оставя само ми кажи... ще си ида веднага... повече няма да ме видиш... ще намеря начин... Това ли е, което искаш от мен? Кажи това ли е? Аз се страхувам даже повече от тебе. Страхувам се как ще реагираш. Страхувам се дали няма да ме намразиш. Страхувам се дали не ти е все едно какво ти казвам в момента.
Дали просто не се възползвам от ситуацията? Ти си объркана. Вчера той те заряза, днес аз идвам и използвам момента... Така ли изглежда отстрани? Не ми пука как изглежда! Ако не бях дошъл днес нямаше да дойда никога. А аз трябваше да дойда, трябваше да дойда отдавана, още когато ти дори не ме познаваше . Трябваше да ти кажа това в самото начало, нали? Въпреки страха си, въпреки всичко. Аз просто изчаквах момента , точния , идеалния момент. Само че той така и не дойде или ... може би дойде точно когато трябваше, но не беше мой този момент, беше негов. Беше дошъл неговият момент...
Това че се страхувам прави ли ме страхливец? Не говоря за сега, имам предвид винаги, всеки ден, всеки миг, в който се колебая... Може би това е, което те дразни в мен, може това да си виждала...Това ли виждаше наистина?
Аз оставам често настрани, скрит сякаш между другите. Досадно, нали? А ти...ти винаги изпъкваш, каквото и да сториш то си струва да бъде видяно, да се покаже - така разкриваш самата себе си. Ти си винаги отпред, далеч пред тълпата, първа...
Колко струва всичко, което знам за теб, когато нямам никаква представа какво изпитваш в момента?! Малко...наистина малко...
Дано, когато се събудя ти да си още тук, дано.... защото, никога не бих имал куража да ти кажа всичко това отново, дано... дано.... дано...