I sitting in my room,
with a deedle in my hand...
Самотен лъч от болна слънчева светлина се процеждаше през едва открехнатата врата на спалнята и осветяваше хилядите прашинки танцуващи из мрачният коридор.Стип се промъкна тихо до открехната врата и надникна в стаята.Подът бе зает почти изцяло от огромен пухкав килим и двоен матрак покрит със оранжев спален чувал.Точно срещу вратата имаше огромен прозорец през който целодневно струеше слънчева светлина,а до прозореца бе раположена малка библиотека.
На самият ръб на килима,цяла окъпана в утринната светлина на слънцето седеше момиче.Светлината падше така че от нея се виждаше само тъмен силует и един-единствен златн кичур от възкъсата и разрошена коса.Облечена само с черен ти-шърт и окъпана в слънце,тя изглеждаше чиста и невинна като малко дете.Едвали бе повече от шестнадесетгодишна.Стип бутна леко вратата и влезе тихо.Килимът поглъщаше меко звука който тежките и несъразмерни за 17 годишното му недоразвито тяло кубинки биха вдигнали.С приближаването си към момичето,Станислав-както се казваше всъщност-видя,че едната и ръка е изпъната напред и пристегната с връзка от обувка над лакътя.Единият край на връзката бе омотан около слабата ръчица на момичето,а другият се губеше между равните и бели зъби.Златният кичур продъжаваше да хвърля металните си отблясъци,а там където връзката бе захапана се бе образувало малко,влажно петънце."Знаех си.Знаех си,че няма да спре."Помисли си в този момент Станислав-Стип.Направи още една крачка по посока прозореца и настъпи нещо което прошумоля остро.Пакетче с лимонена киселина.Момичето се обърна рязко и изпусна импровизираният турникет.
-Стип?Какво подяволите си мислиш че правиш?-Повиши тон тя в опита си да прикрие паниката която я бе завладяла за миг.Късата игла на изпразненият за кой ли път инсулинов комплект за едно кратна употреба все още стоеше забита в нежната и бледа кожа в свивката на лакътя.
-Не,Рала.Не.Ти какво си мислиш че правиш?бяхме се разбрали нещо.Не помниш ли?-Отвърна спокойно и с едва доловимо треперене в гласа момчето.
-Аз...Съжалявам,Стип...Наистина,ужасно съм ти благодарна завсичкокоетоправиш за мен.Наистина съжалявам.Ето,виж...имам още две половинки,като ги издрусам ще спра и повече няма да пипна.Обещавам,Стип.-Започна да нарежда тя докато вадеше иглата от вената си.Хероинът я беше хванал моментално и вече отключваше емоционалността и.Големите и сиви очи се наляха със искрени сълзи на съжаление,а зениците и смалени колкото главичка на карфица го боднаха право в сърцето.Тя продължаваше да седи на пода и да хлипа като малко дете.Мръсната спринцовка вече се търкяляше някъде около големия и всетъл прозорец а момчето мълчаливо криеше момичето в прегръдките си и я люлееше като малко дете.
Запознаха преди година на един лагер на морето.Тя учеше по онова време за стилист във фризьорко училище,а той бе отишъл на морето със бандата си,в която свиреше на барабани.Срещна я една вечер след като бяха забивали местния клуб до среднощ.Тогава Тя го попита дали не му се намира малко маихуана,че била привършила запасите си вече.И той и даде от специалната си трева,която бе отгледал сам и пазеше за специални случаи.Прекараха една луда нощ в квартирата му.После нощта се превърна в седмица,докато за нея дойде време да се прибира у дома.Толкова се моли на родителите и да удължат срока на ваканцията и...Но баща и бе непреклонен.Нямаше друг начин освен да се прибере.Беше краят на август.Тя се прибра а Стип и бандата му останаха на морето.Публиката ги хареса.Забиваха по клубовете до края на сезона и дори записаха демо-албум.Есента дойде,след нея дойде зимата и една сутрин малко след нова година прибирайки се от обиколка по нощните заведения,Стип съвсем случайно попадна на Рала.Седеше свита на стълбите до вратата на апартамента му и се тресеше от студ,а както се разбра по-късно и от абстиненция.През месеците през които не се бяха виждали Рала бе попаднала в лоша компания,беше се закачила(както тя се изрази)към материала.А след поредният скандал с баща си,бе избягала от къщи.Премълча само как е открила жилището на Стип.Той я прие да живее при него,осигури и средства за лечение и след два месеца те вече бе нов човек...Поне до сега.
Скоро хлипащото момиче затихна,Стип я освободи от прегръдката си и тя го погледна в очите.
-Нали няма да ме зарежеш?-Прошепна Рала.Очите и бяха станали като от стъкло и постоянно се притваряха.
-Няма.-Той плъзна поглед по разпръснатите около нея два стерилни и запечатани инсулинови комплекта,опушена метална капачка от бутилка разрязана и разкривена така че да се получи нещо като дръжка и две миниатючни хитроумно сгънати хартиени пакетчета големи колкото нокът на палец.Връзката от обувка пригодена за турникет лежеше кротко на пода.Още личеше петънцето което се бе образувало там,където тя беше захапала връзката за да я пристегне около ръката си.
-Само че..ти каза че имаш още две дози.нали?
-Да.-отвърна отвърна колебливо и с подозрение в гласа Рала.-Защо?
-Дай ми едната.
-Моля?-недоумяваше момичето.-Ама ти сериозно ли?
-Да.Искам просто да опитам,нищо повече.Ще ми направиш ли тази услуга?
-Осъзнай се,Стип!-Тя се отдъпна от него - Не знаеш какво ме караш да правя-Вече изглеждаше напълно трезва.
Не се наложи да я увещава дълго.Накрая след като той се закле тържествено че няма да вземе повече от веднъж тя се съгласи(пак според нейните думи) да му даде половината от едната половинка.
Рала изсипа половината "материал" от едното пакетче в опушената капачка,добави няколко кристалчета от пакетчето с лимонена киселина и изпръска малко вода
с едната от стерилните спринцовки върху сместа хероин-лимонтозу.После с помоща на запалката нагря дъното на опушената капачка докато сместа кипна и доби
цвят на карамел.След което пусна топченце памук в кафеникавата смес и я издъпра в спринцовката през него.
Дали заради факта че беше друсана,или понеже правеше всичко от нежелание,тя изпълни действието ужасяващо бавно.
Стип оголи лявата си ръка до над лакътя и я подаде на Рала.Нямаше нужда да се пристяга с каквото и да било.Здравите му вени се очертаваха ясно и релефно
от вътрешната страна на ръката,като силно изпъкваха в свивката на лакътя.
Притвори очи когато малката игла се доближи до ръката му и усети хладният и допир.Не усети болка.Отвори очи,за да види как Рала издърпва малко тъмна венозна кръв в спринцовката.Тъмното облаче на кръвта му се смеси с малко по-светлият хероинов разтвор и после цялата тази смес бавно се вля във вената му,под напора на пластмасовата спринцовка.Понечи да издърпа ръката си,но Рала го спря.
-Чакай,още една аспирация трябва да ти направя.-Изтегли още веднъж три деления от тъмната кръв,след което бавно я върна обратно във вената.Извади иглата и веднага му подаде цигара.
-Готов си.Доволен ли си сега,а?
Да.Доволен беше.Устата му се изпълни със странен вкус,чувстваше се лек като перо,но не искаше да лети.Искаше просто да си лежи на мекия килим и да говори.
Имаше чувството че може да говори за всичко без да спира.Да приказва цял живот.Толкова много неща имаше да каже,толкова много искаше да сподели.
До вечерта ефекта беше изчезнал.Но той искаше още.Когато Рала го чу да иска още побледня като платно...Заключи се в банята и заплака.Държеше главата си с две ръце и повтаряше "Какво направих,Господи!Какво направих,Подяволите!..."повтаряше и повтаряше,сякаш това бе някаква спасителна мантра.Прекара в банята цели два часа.След като излезе от банята лицето и очите й бяха подпухнали от плач,но тя вървеше изправена и с твърда крачка готова на всичко,само и само да го спре преди да естанало твърде късно.
Завари го седнал по турски на пода на стаята.В едната си ръка държеше запалката,в другата капачка като непохватно се опитваше да си свари хероина.Приличаше на невръстно хлапе което,нетърпеливо се опитва да сглоби сложният авиомодел подарен му за коледа.Самичко и без ничия помощ.
-Ти ми обеща цялата половинка,а ми даде само половин.Имам право на още едно надрусване,нали така?-Опита да се защити той.
Рала го погледна мълчаливо и той видя тъга в очите и.Но мисълта,че има възможност още веднъж да забрави всичко,освен Рала и двамата отново да се понесат на крилете на демона го върна към реалността и неистовото желание да се надруса.
-Ще ми помогнеш ли?-попита я той-Или да се мъча самичък да направя нещо...знаеш че не мога сам.
Тя взе капачката от ръката му и без да каже и дума,прибави всичкият останал хероин вътре.Приготви го,раздели го в две спринцовки,протегна малката си ръка напред и погледна Стип въпросително.Разбра какво се иска от него.Хвана миниатюрният и бицепс с една ръка и стисна здравео,но не толкова,че да и причини болка.Ръката и бе тънка,нежна и нашерена от синини и буци,там където вените се бяха калцирали или спукали.Вените и се бяха скрили отдавна и тя търсеше по инстинкт,като внимателно,с прецизността на хирург изучаваше вътрешността на ръчичката си.След около триминутно търсене (на Стип му тези три минути му се струваха сякаш са не три,а триста)най-после намери мястото.Позна го по малкото червено петънце появило се в началото на пластмасовия накрайник на иглата.
-Въре!-Каза по-скоро на себеси Рала и даде знак на Стип да я пусне.След като той отпусна хватката си,тя аспирира и после върна взетата на заем кръв обратно,
но вече обогатена с Героя Хероин.
-Сега е мой ред.Хайде...-Нямаше търпение момчето.
Минута по-късно двамата лежаха на мекия килим един до друг.Стип се бе съблякал до кръста,заради адската горещина която му причиняваше хероина,а Рала
отново бе навлякла черният си ти-шърт който я превръщаше в хлапе,каквото отдавна вече не беше,за разлика от връстничките си.
Двамата лежаха отпуснати и пушеха със затворени очи.
-Чувството е невероятно,Рала...-пръв наруши тишината момчето-Невероятно.Никога не съм вярвал че може да ми бъде толкова хубаво.
-Мммммм-измърка Рала докато се катереше върху него,облечена само в черната си тениска-И по хубаво може да бъде...Искаш ли да видиш?М?
Стип не отговори.Само я хвана в здравите си ръце и двамата се пренесоха на широкия матрак.Това беше първата им нощ когато бяха истински заедно,истински и истински един с друг.Любиха се цяла нощ,като Стип свърши едва призори.После и двамата заспаха.Също като деца,които едва открили нова игра са играли докато припаднат от умора.
Когато се събудиха следобед,Рала-цялата обляна в пот и трепреща от студ едва успя да помоли Стип за малко материал.
-Няма повече,мило.Снощи отиде всичко,не помниш ли?-Отвърна и сънено той.
-Не...не може да е истина...О,боже...всичко бих дала за малко стаф сега...-Сега се беше отвила и лежеше съвсем гола.Ледената вълна беше сменена от гореща,а болките в крехките и стави бяха толкова силни,че бедното момиче,което едва ли имаше повече от 16 години виеше така неистово...Като ранена вълчица.
-Не,Стип...Трябва да има още малко...Само колкото да не ме боли така.
Той панически я прегърна и започна да я люлее и целува по челото,косата,насълзените от болка очи.
-Кажи ми как да намеря хероин.Имам пари.Спокойно,всичко ще е наред...всичко ще е наред...всичко ще е наред...
Тя му даде номер на мобиен телефон на който да се обади за да поръча.Секунди по-късно,отавил Рала сама в апартамента прикована за леглото в адски кризи той вече хвърчеше по стълбите надолу.
Не рискува да звъни от домашния си телефон и се наложи да позвъни от уличен апарат с фонокарта.Пръстите му трескаво набраха номера.Свободно.Отсреща някой вдигна.
-Ммм?кое бе?-Запита един доста неприятен глас.
-Обажда се партията на Рала,айде се видиме некъде за двайсе минутки.
-Кой?-не дочу онзи отсреща
-Партията на Рала бе!-Не се сдържа и кресна в слушалката Стип.
-А,Рала.Добре.За колко?-продължи с равният си провлачен говор дилърът.
-Двайска.
-Окей.айде чакай ме след 10 мин на старото даскало.Идвам.
Старото даскало...до там имаше поне 20 минути път...Никакъв шанс да го вземе за десет.Затича към мястото на срещата с всичка сила.Почти като вятър.Не можеше да изхвърли от паметта си споменът за потното момиче,треперещо от студ.
Стигна до мястото точно навреме.Десет минути по часовник.Наоколо беше пусто.Само слънцето хвърляше немилостиво последните за тази година жарки стрели,
и сякаш наистина го правеше за последно.Стип потърси сянката на един от изоставените воходове.Минаха пет минути.Ами ако Човека не дойде?
Мрачни мисли се загониха из кънтящият му череп.Започна да рови из джобовете в търсене на цигари.Нямаше.Ами сега?Няма цигари,няма материал...
-FuckingShit-изпсува през зъби като в някой от онези блудкави американски екшъни които гледаше понякога.Но явно това се оказа вълшебната думичка,
защото чу някой да се задава по обраслата с храсти и треви някогашна асвалтова пътека.
-Драсти.-Поздрави равно дилърът.беше облечен в черен анцуг"Adidas" и протъркани маратонки.Лицето му беше напълно безлично,и само факта че се намираше отпред на главата говореше че това е лице.Беше от онзи тип хора които забравяш веднага след като сте свършили работа,но винаги ще разпознаеш ако са ти нужни.-Двайска ли беше?
-Да.-Отговори кратко Стип.
-Е,земи.Ма дай ми кинти,че иначе бизнес не става.Тебе не те знам,нов си.-продължи да ломоти Човека докато разменяха пари-пакети.-Казвам ти само,бате че материала е чук.Е,ти ше го усетиш де.Рала знае от кой да 'зима.Не е неква овца.Ама ти си звънкай ако искаш.За количество има бонуси.Начи давам ти една десетка и две половинки.Тва е една двайска.На ти още една половинка,за тебе си е.Понеже за първи път си зимаш от мене.Тва си ми е принцип,бате.Така се прави бизнес.
Продължи с още такива,докато Стип не му измуфти една цигара,след което се затича към вкъщи.
Завари рала в кухнята.Суетеше се около кафеварката все едно допреди двайсет минути не беше прикована за леглто като мъченица,заливана от ледени и горещи вълни.
-Какво по дяво...-кресна Стип веднага щом си пое дъх.
-Спокойно,Стип.Почти съм в ред.Направих ти закуска.Наред ли е всичко,мило?Как мина срещата?-Запита го тя с усмивка.Пак бе навлякла тениска.Този път масленозелена.
-Каво става?Нали беше адски зле а?Каше ли си имаше?Аз търча като ненормален,а ти...
-Направих варката от снощи.Слагаш малко вода и лимон в капачката и хубаво сваряваш всичко.Нямаш си идея колко материал остава по една капачка.
Стип млъкна изумен.Имаше още да се учи.
-Както и да е,нося каквото трябваше...
С един скок Рала се метна на врата му.
-Обичам теее!-Разцелува го където и падне.
Не загубиха нито минута.Рала приготви всичко,докато Стип я наблюдаваше така,сякаш наблюдавяше някакво свещенодействие.Не искаше да си спомня думите от вчера."Само веднъж"бе казал вчера."Майната му на вчера"каза си днес и нави ръкава.Никой не погледна другия в очите докато не свършиха с манипулацийте.
И така,дните се заредиха до болка еднакви.Вземаха наркотици от сутрин до вечер.Приятели вече нямаше,беше ги загубил някъде по пътя.Къде и самият той не знаеше.Те не го споменаваха помежду си,след като продаде великолепният си комплект барабани.За приятелите си той вече не принадлежеше към човешкият род. Съседите започнаха да се плашат от него.Виждаха го почти всеки ден,как изпосталял,подобен на жив труп мъкне нещо от покъщината.Я микровълнова фурна,я телевизор или стерео уредба.На всички в блока им олекна когато продаде апартамента и двамата с Рала се пренесоха да живеят в някаква мизерна стаичка в края на града.
А Рала...О,горкото момиче..тя вече не бе онова красиво и така невинно на пръв поглед същество.Беше се състарила неимоверно много за тази една година.Кожата и бе добила някакъв ужасен блед тен,тялото и - преди кротко и хармонично развито беше станало само кожа и кости...учудващо беше,че равните,бели и искрящи зъби не се бяха променили никак и все още в красивите й,макар малко потъмнели вече очи още можеше да се съзре предишният блясък и дързост на нейните не повече от 17 години,когато се случеше да се усмихне,макар и в наркотично опиянение.
Една сутрин стип се събуди с обичайните болки в ставите и побърза да свари предвидливо запаеният от снощи материал,за да може да излезе и да "набръмчи"
някакви пари,както се изразяваха помежду си с Рала.
Оправи се набързо(вече можеше и сам),нахлузи овехтелите и мръсни кецове,целуна спящата Рала и се запъти към вратата.На втората крачка спря.Студена пот
ороси измъченото му чело и ледни тръпки полазиха по дланите му.
Върна се до леглото където лежеше Рала.Погледа я така няколко мига,предпазливо отсрани един кичур коса от лицето и.Коса която някога може ида е била с цвят на злато,а може и да не е.Наведе се предпазливо,хвана я за рамото и леко я разтърси.
-Рали?Ей,мила...Рала?Будна ли си?
Не беше нужно да търси пулс,за да разбере че Рала е мъртва.
Стомаха на Стип се присви навътре,а сърцето му замря.Не можеше да си поеме въздух,пред очите му причерня и тъкмо когато си помисли,че ще се възнесе при своето любимо момиче,което едва ли беше на повече от 17,светът се върна пред очите му,а жовотът потече по калцираните вени и капиляри.Пое си дъх и....
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ.......-По-късно съседите разказваха че викът се чувал из целият квартал.Отначало никой не можел да се ориентира и да каже от къде се носи този животински рев на болка и неудържима мъка.Едва след час някой повикал полиция и линейка.Намерили го легнал върху нея.Ридаел като малко дете и така се бил вкопчил в мъртвото момиче че се наложило двама здрави санитари да го отделят от нея....
Стип тичаше покрай шосето,като гледаше да стъпва по изкъртените бордюри край разбият асвалт,вместо да стъпва в тъмните локви.Без значение че всяка една стъпка на платното само сменяше затоплената вода в прокъсаните от бяг кецове с нова,свежа и студена...вода.
Дъждовните капки целуваха още десткото му лице,а косата му "навярно малко по-дълга отколкото е прието за момче" лепнеше по дъждовните му страни,напоена от дъжда който сивото небе сипеше (не)милостиво в есенната нощ на летно-топлия и кротък Август.Още помнеше лицето на патолога който му съобщи че
Рала е носела в себеси близнаци.Била е бременна в треитият месец,когато смъртта я е сполетяла."И по-добре че стана така"-изсъска в лицето на Стип бащата на
Рала.А майка и само го заплю и го прокле "вече слънце да не види".Пътеката от бордюри продължаваше напред светла и отличима,чак до хоризонта.излгеждаше все едно бяга по огромно колело конструирано от бетонни бордюри.От лявата му страна вече нямаше блокове,само къпинов храсталак.Не помнеше кога е излязъл от града.Искаше само да бяга.Да избяга далеч и от всичко.От патолога,от бащата,от майката...От себеси.От света.Вече не забелязваше шосето вдясно.Виждаше само храсталак от двете си страни и светлата пътека от бордюри простираща се почти до самият безкрай.
"Трябва да избягаш далече,Стип.много далече.-Чу гласа на баща си някъде скрит в дълбините на болното му съзнание.-Пътят напред е дълъг.Пътят назад е невъзможен.Където си стъпвал,там са изникнали бурени и тръни.Връщане назад няма.Назад е пропаднало.Искаш ли да опиташ в страни?Там не знаеш какво има."Стип погледна надясно и видя светлина сред храсталака.Защо не хукнеш през храсталака и сладките черни плодве на къпините?Защо?Бягай натам.Ти си убиец,момчето ми.Убиец.Скрий се в храсталака.Крий се!"
Не.Няма да се крия.Там има светлина.Ще бягам към светлината.
Стип слезе от бордюра и затича в храсталака(платното).Вече не усещаше абстинентните шила в ставите си.Силна светлина го обля за момент.Някъде далеч се чу писък на спирачки.Нещо силно го удари и го подхвърли така сякаш бе празна картонена кутия.Стип прелетя десетина метра,после разкривеното му,изпочупено и изнурено тяло се приземи в къпинака.
Тревожните и параноидни мисли,блъскащи се в кънтящият му череп затихнаха полека.
Ярката светлина угасна.
Болката утихна.
И стана тихо.
Тихо и спокойно.
София,21 август 2005г.