Известно време наблюдава с равнодушен поглед трупа на жена си.Беше се проснала на персийския килим с нелепо подвити крака и глава цялата обляна в кръв от дълбоката рана над лявото й око.След това в унес разгледа кристалната ваза, която стискаше в дясната си ръка.За миг се запита за какво му е, беше празна,а той не обичаше да купува цветя за вкъщи. Те винаги повяхваха и водата им миришеше отвратително. После изведнъж осъзнал как е използвал тежката ваза, сепнат я захвърли настрана
Беше убил собствената си жена, без изобщо да му мигне окото. Интересно, но не изпитваше никакво угризение, нито пък дори някакъв страх от възмездие. Не му пукаше изобщо, че е пречукал гадната кучка. Измъчваше го само натрапчивата досада, че му предстои да се отърве от тялото й. Поне нямаше да прави разноски по погребението й, помисли си със зловеща усмивка.
За миг реши, че няма да е зле да я изхвърли заедно с кофата за смет в контейнерите пред блока, пък нека служителите от „Чистота" да се погрижат за нея.
Тя и без това си беше истински буклук и заслужаваше точно такъв край.
„Как съм могъл да я търпя цели 8 години?!"
Изтри струйките пот от лицето си. Сетне се напи жадно направо от крана на чешмата. Най-после възстанови силите си и се почувства отново като човек.
Най-лошото бе станало. Бяха се скарали за някаква дребна сума пари. Тя твърдеше, че е пълен некадърник и че за нищо не го бива. Кресна му, че дори в леглото е една кръгла нула и че с тази мека пишка става само за евнух. Точно така го нарече - евнух. Тогава беше грабнал вазата и... Оказа се, че не е чак такъв левак - уби я още с първия удар.
Всички убийци завиваха жертвите си в килими - защо да не го направи и той? Докато изпълняваше плана си, се сети за един филм, където поднасяха Клеопатра на Юлий Цезар точно по същия начин: увита в ориенталски килим. Само че там актрисата бе жива и здрава, а жена му скоро щеше да се вкочани като камък.Сега му беше времето да я увие и да я пренесе дискретно до колата си.
Да, но главата и глезените й щръкнаха в двата края на килима.Изруга ядосано от неочакваната пречка.
„Защо ми трябваше да се женя за толкова висока жена!"
Няколко секунди размисля, после отиде до килера с инструментите.Донесе няколко големи найлона, които подложи под тялото и наоколо. Все пак не искаше да оплеска целия апартамент и сетне да търка и почиства като последния идиот. Освен това не обичаше да гледа много кръв. Бе чувствителен към червения цвят.
Хвана главата й за косата и само с два решителни удара я отдели от шията. За негова голяма изненада кръвотечението бе по-малко от очакваното.
Краката отряза с трион точно една педя над глезените. Дори не се изпоти от направеното усилие. Прибра отрязаните части в два различни чувала.После щеше да ги погребе заедно с тялото. Все пак колкото и да мразеше жена си, щеше да се отнесе етично към погребението й.
Огледа със задоволство работата си.Дори си позволи една тънка усмивка.
Сега жена му определено се побираше в навития килим. Можеше без притеснение да я изнесе на паркинга пред блока и да я качи в колата си. И да го видеше някой, щеше да реши, че пренася багаж до вилата. Нали беше лято и през повечето дни от седмицата живееха там, недалеч от плажа и приглушения прибой на морето.
Изми си ръцете. След това - зъбите. Грижливо се вчеса пред огледалото.Огледа се и със задоволство установи, че за своите 38 години изглеждаше чудесно. Стегнат корем, гладки бузи, гъста коса, тук-там по някой случаен побелял косъм, но само ако се вгледаш. Дори гърбавият му нос и студените му сини очи му отиваха, защото му придава улегнал и благонадежден вид.
Вдигна килима на рамото си и се учуди, че не тежи чак толкова.После взе двата непрозрачни чувала с анатомичните части на жена си. Леко се олюля, но балансира ловко с товара. Добре, че живееха на първия етаж и се изнесе бързо пред жилищния блок.
Колата беше само на 20 метра от входа. Без да обръща внимание на прохладния бриз и ясната нощ, отиде до тъмния автомобил. Постави внимателно навитото руло на асфалта и отключи с дълбока въздишка на облекчение багажника.
Бе само 22:00 часа, но пред кооперацията нямаше жива душа. Беше се измъкнал незабелязан, а това си беше направо чиста шестица от тотото. Може би Господ не беше го изоставил съвсем...
- Ха, съседе, къде така? - чу старчески глас зад себе си.
Беше вдигнал килима с трупа и го изпусна обратно на асфалта. Сърцето му прескочи няколко удара, докато се обръщаше бавно към говорещия.
- А, чичо Жоро, отивам до вилата, та реших да занеса малко багаж... - красноречиво посочи към навития килим и едва тогава осъзна, че е допуснал голяма грешка.
Старецът, който живееше в жилището над тях, проследи жеста му. Сълзливите му очи се разшириха от изумление. Почти физически усети как мислите му се заблъскаха в олиселия му череп.
С изплашена гримаса, той попита:
- Сашко, това не е ли Маргарита?
Убиецът си помисли, че този малшанс продължава вече цяла вечност.
Да, тя беше, естествено. По-точно,главата й се беше изтъркулила в краката на ужасения възрастен човек и го „гледаше" с мъртвите си очи.
- Чичо Жоро, не се вълнувай - уж загрижено каза Сашо и се приближи плътно до него.Докато ужасеният старец се опомни, дългото острие на кухненски нож потъна до дръжката в корема му.
Убиецът се огледа. Бяха сами на паркинга. Повечето от прозорците на 15-етажния блок светеха, но по балконите нямаше никой. Никой не го видя как прибира двата трупа в черната кола и как с широк завой потегля по пустата улица, в неизвестна посока.
Трябваха му десетина минути, докато се успокои.
През това време шофираше бавно и намаляваше дори на изключените сфетофари. Правеше го несъзнателно, за да овладее неудържимото треперене на ръцете си и да си възвърне поне част от предишната самоувереност.
Удаде му се донякъде, но след сериозно изпитание на волята и нервите. Все пак не беше масов убиец. Едно беше да убиеш жена си в момент на афект, друго - един безобиден старец, случайно озовал се на неподходящото място. За по-малко от час, бе отнел живота на две човешки същества, и колкото и да беше хладнокръвен, нервите му изневеряваха.
Отби на банкета. Спря и отпусна челото си на волана.
Беше излязъл неусетно на централния булевард, но и тук под студената светлина на уличните лампи, нямаше почти никакво движение.
Едно такси профуча край него. Това го върна към действителността. Трябваше да изпълни плана, който беше съставил, докато релаксираше на волана.
Сега вече знаеше какво да прави. Кара около пет-шест минути по булеварда, после сви в дясно покрай замрялата автогара. Тук беше по-слабо осветено и малко по-нагоре беше последната спирка на пътуването му. Почувства се по-уверен и спокоен в крайния успех на начинанието си, когато зад гърба му проблесна синя светлина. Слабият вой на полицейска сирена го прикани да спре и да отбие край пътя.
С изстинали крайници се подчини. Докато изключваше двигателя, ръката му лепнеше върху ключовете. Студена вълна го обля целия, но странно, иначе беше абсолютно спокоен, сякаш това, което се случваше не беше с него, а той само наблюдаваше случващото се някъде отстрани.
Наредиха му да излезе от колата и да си даде книжката.
Бяха двама сержанти - в сиви униформи, с писотлети и белезници на коланите. Носеха и някакви сребърни значки като щатски шерифи, но всъщност си бяха две заядливи български ченгета, които гледаха да изкарат някой лев от пътните глоби.
- Добре ли сте? - взря се единият полицай в лицето му.
- Да. Малко ме боли гърбът, но иначе съм наред.
Полицаят му даде балона. Той го наду. Разбира се, не беше употребил капчица алкохол. За щастие, бе пълен въздържател.
- Отворете багажното отделение - нареди другият полицай. Бе по-млад от колегата си и явно му харесваше да играе ролята на лошото ченге.
Убиецът изпълни заповедта и застана отстрани до черния автомбил. В този момент абсолютно нищо не чувстваше, освен дълбока празнина някъде в стомаха си.
Полицаят освети вътрешността с фенерчето си. След малко се отдръпна и нервно му махна.
- От кога е мъртва тази жена? - го попита.
- От днес.
По-възрастният полицай също се беше приближил.
- Какво й има на шията?
- Пострадала е при пътен инцидент - излъга убиецът.
- Случват се такива неща - заяви по-старото ченге. - Миналата седмица на околовръстното едно ремарке с метални листи се беше преобърнало върху един опел. Страшна картина беше!
- Добре. Ето ви талона - каза младият. - И си проверете задните стопове. Единият не работи.
- Благодаря ви, момчета. Ще взема мерки още утре.
Полицаите се качиха в колата си и потеглиха в нощта.
Той остана още около минута да гледа след отдалечаващата се синя светлина.После седна зад волана и подкара към близкото гробище.
Спря в една тъмна алея.
Гроба беше буренясал. Неподдържан от години и вероятно изоставен отдавна.Точно това му и трябваше.
Извади от багажника лопата и търнокоп. Плю си на ръцете. След два часа беше заровил двата трупа в стария гроб. Нахвърля отгоре треволяк и храсти. Едва ли някой щеше да обърне внимание, но все пак не трябваше да си личи, че е ровено скоро тук.
Прибра инструментите в багажника, и запотен, и мръсен се отпусна в колата. За пръв път, от години, благославяше професията си. Ако не беше тя, сега щеше да е в ареста с белезници на китките. От 10 години беше президент на погребалната агенция „Вечен сън". Катафалката му беше една от най-импозантните в града - SS класа, тъмни блестящи стъкла, голям позлатен ангел с разперени криле на лъскавия тъмен капак. И, разбира се, разпятие - отгоре на купето.
Изсмя се истерично. Добре, че полицаите видяха само ковчега с жена му.
„Вечен сън" му беше служила вярно през всичките тези години. Послужи му и сега, когато бе станал убиец.
Край!
автор: Йордан МАТЕЕВ