автор: Melpomeni

Луната ми завижда, че съм толкова спокойна.
Непоколебимо отмествам стрелката напред.
Тиктака часовника. Бяга времето с мен,
по пътечки криволичещи търси своя мост.

Останах там на улицата, загледана в ръцете си.
Красиви пръсти, като от китайски порцелан
силно стискащи дръжките на чантата с багаж.
Нося снимки, малък касетофон, чифт обувки.

Стана ми нещо, не ми се плаче. Няма дори една сълза.
Усилие голямо да стискаш зъби и да не преклониш глава.
Никога няма да се върна вече в своя дом.
Любовта прокудена. Магия ли бе или проклятие лудо.

Нося си шапката. Вървя. Забравих адреса.
Изваждам малкия цигаретник. Нямам огънче.
В парка тъмен, намирам си пейка. Зелена.
Студено ми е с този шлифер през есента.

Последна цигара разкъсвам със зъби, и с нея теб
ще направя на парченца смачкан тютюн.
Ключа на просяка го дадох, да има нещо свое.
Не оставяй лампата за свети, няма да се върна вече.

П.С. тут тут....