автор: lusi

Беше някъде около петдесета година на миналия век.
Здрав мъж излизаше от малката порта на своята малка къща, оставил две невръстни деца, тръгващ на работа.
Челото му бе навесено надолу, въпреки това, че имаше работа и не само това, той живееше на центъра на града. Нещо го караше да си мисли, какво ли ще стане с неговите деца днес?
Ето, аз им запалих печката, сложих им да ядат, какво ли още им липсва?
Работата му бе свързана с железниците, нещо, модерно на онова време, нещо друго, което той имаше като идеал, бе неговата партийна принадлежност.
Доскоро се радваше на живота, но сега нещо бе станало и това го караше да влезе в най-близката кръчма и така да се напие, че да удави мъката си по изгубената си съпруга.
Съпругата му бе прекрасен човек, която му бе родила двете малки деца, но страшна бъбречна болест бе причината, нея да я няма, да не е така близо до децата си! Две деца, оставени през целия ден на горящата печка и нещо за ядене. Когато печката леко загасваше, те туряха малките си крачета вътре в долапа, дано да биха се поне стоплили в замръзващата печка! Леглото на което спяха, бе цялото подмокрено от естествените им нужди. Момичето бе на три години, братчето и бе също така малко.
Една друга история.
Млада жена, работеща като санитарка в една Софийска болница се грижи за възрастен мъж. Бай Въло е баща на известен човек от управлението на страната по онова време. Това не пречи на санитарката да изпълнява съвестно своите задължения. Напротив, дори повече обичаше възрастния човек.
Тогава, не знам защо и кой накара неговия син да одобри и да даде нареждане всички хора, които нямат Софийско жителство, да напуснат големия град.
Тази заповед се отнасяше и за добрата санитарка. В болницата имаше още около 35 души като нея, това означава, че тя трябва да се върне в родното си място и там да се установи. Синът на дядо Въло бе добър човек, знаеше за съвестната санитарка, която така добре се отнасяше към неговия баща, затова й каза, че ще прати писмо до управлението във Враца и там да й осигурят работа в Мездра. Така и направи.
Младото момиче отиде във Враца и желаеше да се срещне със своите благодетели. Цял ден ходеше до кабинета на този, от когото зависеше нейното бъдеще, но не знаеше и не можеше да разбере, защо и защо не може да се срещне с него.
Вече се стъмваше и тя трябваше да пренощува, затова отиде до нейната добра приятелка от младостта Мика. Беше добре посрещната, настанена и нагостена. Мика имаше семейство с любящ съпруг и много приятели! Тя желаеше доброто на своята приятелка и й каза, утре пак да опита да се свърже с човекът, който може да й осигури добра работа в Мездра. На другия ден Пенка отново отиде при своя благодетел, но разбра, че неговата съпруга е катастрофирала и затова те не могат да се срещнат.
Каква превратност на съдбата, да те препоръчат от най-висок ранг на хора от твоя роден край и да не можеш да се възползваш! Каква нелепа съдба, ще кажем ние! Каква несправедливост!
Но, не!
Това, което изглежда да е така, не е!
Мика казва на своята приятелка Пенка, че имат със своя съпруг един приятел, който от две години е загубил своя другар в живота. Той има две деца, за които няма кой да се грижи и ще направи добре ако му обърне внимание! Георги е добър човек, желаещ доброто на своите деца.
Тук двете истории се вплитат и образуват една, доказваща силата на любовта, която не знае граници, която е готова да приеме съпруг, много по голям от нея и двете му деца, любов, която аз не мога да схвана!
Всъщност, тази любов ми напомня една подобна такава!
Преди много години, едно младо момиче, решава да се ожени за по-възрастен мъж, имащ много деца и по незнам какви причини, оставен сам да се грижи за тях! Какво възпитание е имала тя?
Кой я е възпитавал? Та тя е толкова млада, та тя е девица!
Едно момиче да се омъжи за възрастен мъж, имащ много деца, любов, която аз не мога да схвана!
Само ще спомена името на момичето. Името й бе Мария!