Пясъчна приказка
от елица
или такава, каквато беше на 3 май 2004 г.
1.
Откакто се помня, живеем сред пясъците...
Никой не знае как сме дошли до тук, от къде, и има ли изобщо някъде земя, различна от нашата пустиня. Носят се легенди, че един ден са заваляли дъждове от пясък, земята се е разклатила и всичко се е превърнало в пустиня. Тогава ние сме почнали да строим градовете си. Не се знае дали преди нас са съществували други градове и други хора.
Друга легенда гласи, че много отдавна са валяли много пясъчни дъждове, земята се е разклащала много често и нито една цивилизация не е успяла да просъществува дълго, преди да се появи нашата. После пясъчните дъждове са спрели постепенно и откакто съществува моя народ не е имало повече дъжд. Някои казват, че ако завали пак, това ще е краят на нашия свят.
Тези легенди се разнасят от уста на уста много години и ме карат да се замислям. Щом съществуват, значи все някога е имало и други хора преди нас, които са били унищожени от "Пясъчното проклятие",както го наричат в легендата. А щом пясъкът е завалял отгоре, то е имало време, когато нащата земя не е била пустиня. Тогава каква е била? И какви ли хора са живеели тогава? Защо нищо не е останало от тях? Всъщност...
Има и още една легенда, която много хора отричат: някога наистина са живеели хора и те са били по-умни и по-развити от нас. Знаели са дъждовете от пясък и какво ги причинява. Но не са знаели как да ги спрат и това един ден ги е унищожило напълно. Някои от по-запалените поддръжници на тази теория казват дори, че са вийдали нещо, което те наричат "Документ", макар че аз незнам какво точно значи тази дума. То представлявало нещо като правоъгълно парче човешка кожа, но много тънка, суха и бяла (ужас!), на която имало някакви знаци, които никой не може да разбере. Казват, че това било "Писменост", т.е. някакъв начин на предаване на мислите върху това парче "хартия" (така го наричат) с помощта на "букви". Незнам откъде знаят толкова много неща, след като никой не знае какво значат тези "букви", но се говори, че "Документ" било част от по-голям брой "хартии" и , че някакъв човек от нащия народ ги е виждал и дори е успял да ги разгадае.Според него това било описание на времето на пясъчните дъждове и какво се случва след това и се говорело за деня, в който е спряло времето. Никой не му вярвал, а след като той умрял, хората престанали да се интересуват толкова явно от тези неща и дори е забранено да се говори за това.
Нашите старейшини казват, че никога не са съществували други хора преди нас, а пясъчните дъждове са били, когато земята е била дива и неукротена и повече няма да ги има.Казват, че те и техните деди са подчинили земята, всичко се е затъмнило и тя никога повече няма да си позволи да прати дъжд от пясък. Те казват също, че когато въздухът стане светъл, само тогава ще завали дъжд от пясък. А всички знаем, че над нас е винаги тъмно и никога няма да стане светло от самосебе си. Тогава защо да се тревожим? Кой всъщност е измислил това, че може да бъде светло? А дали някога, когато са валяли дъждовете е било светло? Не, не трябва да вярвам в тези неща! Пясъчни дъждове няма да има. Всички сме в безопасност.
2.
- Моля ти се, бабо, покажи ми я! Обещавам, че няма нищо да пипам!
За пореден път й се молеше. А баба й, както обикновено, не й обръщаше внимание. Защо не й показва Онази кутия! Няма да пипа нищо. Е, поне няма да счупи нищо.
Малкото момиче отдавна искаше да знае всичко. Затова досаждаше на всички с въпросите си и си пъхаше носа навсякъде. А в къщата на баба й имаше какво да се гледа - стари картини, книги с пожълтели страници и избелели рисунки в тях, кутийки с пръстени и обици...и Онази кутия! Беше на най-горната полица в големия шкаф, дето е винаги заключена.По някаква причина баба й не даваше на никой да я пипа.Дори не знаеше какво има вътре. Само, че бил подарък от дядо й ,когото тя не помнеше, за баба й, когато са били млади (чести се чудеше как баба й може да е била млада; как така ще е млада и ще е баба - глупости!,бабите се раждат баби, майките се раждат майки). Баба й никога не говореше за това, но от майка си знаеше, че след като дядо й е починал, баба й е заклюила подаръка и никога повече не го е погледнала.
Това още повече засилваше любопитството й. Какво толкова можеше да е! Беше си измислила план, и когато днес баба й излезе, за да отиде до магазина, тя най-накрая ще види Онази кутия! Само още малко - кгато голямата и малката стрелка застанат една върху друга, тогава баба ще излезе.
Най-сетне излезе! Време е !Всичко беше измислила - първо ще премести малката маса, онази, дето е без колелцата, до шкафа. Отгоре ще сложи едната табуретка и ако не падне, докато се качва, ще трябва да стигне до кутията! Ключа за шкафа го беше намерила още миналата седмица. Само после трябва бързо да върне всичко на мястото му, за да не разбере баба, като се върне.
Най-накрая! Без малко да не достигне до ключалката, но се надигна на пръсти и отключи. Стана! Етоя - черна, дървена кутия с една от онези, старите ключалки. Дано да не е заключена и тя! Само това оставаше - толкова усилия и накрая да се окаже заключена. Внимателно я свали и слезе от табуретката. Седна върху масата ,хвана капака с ръце и затвори очи. 1, 2, 3...отвори се! Какво е това пък сега? Като чаша, само че с пръчици отстрани и на всичкото отгоре, пълна с пясък! За какво баба й пази такава глупава чаша! После се сети. Беше го виждала в един магазин за сувенири, когато ходиха на почивка! Как беше? - Пясъчен часовник! Това ли било! Голям подарък, няма що! Пише нещо - "В - р - е - м - е ... Времето няма да спре". Дядо й вероятно не е бил наред! Разочарована беше. Толкова дълго се подготвя и накрая какво се оказа. Дано поне пясъкът да не се е вкаменил от дългото стоене, че да може да си поиграе, докато баба не се е върнала...
Малкото момиче разклати с всичка сила пясъчния часовник...
3.
"Един ден времето спря...
Беше толкова отдавна и толкова вчера,и толкова утре, че мисля, че ще се сетя, само ако тръгне отново.
После заваляха милиони дъждове от пясък и сега строим кули и замъци в пустинята.
Вчера си построихме град, в който ще бъдем щастливи. Утре ще си построим града, в който бяхме щастливи.
Никой не си спомня кога започна всичко.Беше толкова отдавна и толкова вчера...
Когато времето не съществува вече, всичко минало се разбърква и никой не знае дали тов а се е случило или не. Така създаваме спомените от бъдещия ни живот и мечтите за миналото.
В града, който ще построим утре, се носеше легенда, че един ден времето ще спре и земята ще потъне. Старите хора си спомняха, че някога е спряло, Разказваха, че един ден се е появил вятър и земята се е разклатила. Но това е било толкова отдавна, толкова вчера и толкова утре, че всъщност никой не помни дали няма да се случи някога...
Градът, който построихме вчера, беше отнесен от вятъра. Изчезна градът, в който ще бъдем щастливи. Сега строим града, в който бяхме щастливи.
Строим пясъчни кули и замъци в пустинята. Милиони дъждове от пясък изваляха върху тях. Мисля, че ще си спомня само когато тръгне отново, но то беше толкова утре, толкова вчера и толкова отдавна ...
Един ден времето тръгна наобратно...
...Някой обърна пясъчния часовник на живота ни.