автор: Rumir

Обратното на любовта не е омразата. Обратното на любовта е справедливостта. Правото на отмъщение. Когато мразиш, това ограбва твоя живот, не живота на този когото мразиш. Справедливостта се нуждае от време. И търпение.

Първи съм в лекционната зала. Сядам стратегически в горния, най- отдалечен от входа край. Трябва да мога да виждам влизащите. И най-вече да оценявам бъдещите си колежки. Така, както си нямам гадже, някоя може да ми хване окото. Коя ли пък ще си падне по мен. Косата ми още няма и сантим. Колкото и да се къпя, от мен още дълго ще се разнася миризма на бензин, оръжейно масло и войнишка чорба.
Ето ги. Влизат. Като на парад. Самостоятелно и на групички. Някои вече се познават. Тая черничката, с розовата блузка и бялото панталонче. Погледа и шари насам натам. Очичките и блестят. Нахакано оглежда наоколо. Веднага иска да проучи всичко. Погледите ни се срещат за миг. Добра е, но не е за мен. Много отракана ми се струва. Ами тая с пуловерчето на цветни ивици и плисираната поличка. Пристъпва плахо. Погледа и срамежливо обхожда залата. Косата и е червеникава, дълга и буйна. Големи очи, правилен нос. Под дрешките има загадка за красиви и женствени форми. Харесва ми. Каква ли огнена фурия ще излезе.
- Свободно ли е?
Сякаш появила се от нищото, миловидно ми се усмихва русоляво девойче. Сочи празното място до мен. Притиснало е малка тетрадка с едната си ръка към гърдите си. Циците и така са се издули, че всеки момент копчетата на бялата и ризка ще се скъсат и разхвърчат наоколо. Несъзнателно примижавам, за да не ме удари някое в окото. Гълтам си езика от притеснение:
- Тъй в.... Да разбира се, заповядай.
- Николина - протяга ми ръка. Ники. От Бургас съм. Ти как се казваш?
- Еф.... - мамка му и прасе, викам си на ум и се ядосвам на себе си. Стегни се де. Поемам дълбоко въздух и си казвам името.

Странно животно е това човека. В каквато и ситуация да го поставиш, след две три седмици така свиква, сякаш винаги само така е живял и само това е правил. Като глина е. Майсторът живот го мачка по неговите си приумици и прищевки. Придава му различни форми и размери в зависимост от ситуацията и времето. И човек се огъва, уголемява, смалява. Превръща се ту в гърне с или без похлупак, ту в птица готова да отлети всеки момент, ту в риба стрелкаща се от бързея към дълбокия вир. Или вол теглещ тежкия плуг из нивата. Цъфтящи пролетно вишни. Ваза, чакаща да поеме най-красивите полски цветя. Мъдрост, страхливост, глупост, разум, любов, забрава, лудост - всякакви форми и размери.
С течение на времето от много мачкане, глината почва да губи своята еластичност. Спича се, става твърда и крехка. Вероятността, изградената с годините форма при някой по-силен или рязък житейски удар да се пръсне на парчета става голяма. Строши ли се веднъж тази глинена форма, дори най-изящната амфора да е, дори най-големия майстор реставратор да я връща към оригинала, вече нищо няма да бъде същото. Не е истинско.
На десетия ден забравих казармата. Забравих да очаквам пощальона. Забравих как се пишат писма. Толкова бях препълнен от нови впечатления, познанства и емоции, че нямах време да сънувам от умора и превъзбуда. Всичко остана някъде в миналото. Далечно и дълбоко. Заровено като плодно семе, чакащо благодатната пролетна влага и топлина за да покълне и израсте. Но това още не го знаех.
На първия месец вече имах приятелка. Спомних си математиката. Научих се да играя спортен бридж и да пия калвадос - ябълкова ракия. Знаех вече къде се намира Гамбринус, Феята, Р-т Берлин, Р-т Стадиона, Тенекиите, Тополите, Кошарите. Все места с топла столична бира и студени соц кебапчета.
На третия месец смених гаджето. Първата сесия я взех от раз. За втория семестър се научих да кръшкам от лекции и упражнения. Минах на студентски стол и Родопи без филтър. Намалих кръчмите. Студентски град си беше една безкрайна кръчма с безпроблемно квартируване. Следващата сесия - също взета без пропуски. Лято, стаж в Кремиковци, море, купони, безпаричие, автостоп. И пак купони.
Когато се прибирах в къщи от дъжд на вятър, отварях един шкаф на секцията където държах лични неща. Един пакет от казармата събираше прах. Като че ли се опитваше нещо да ми припомни, но все по отчаяно си търсеше място в далечния ъгъл. На моменти като че успяваше да стрелне някаква искрица през главата ми, но само толкова. Ни дим, ни пламък.
Есенна бригада. Време за сериозни връзки. Гледам колегите и колежките почват да се ослушват за партньорство с бъдеще. Някои намират. Сега, след толкова години, като се сетя именно от тогава заформилите се връзки излязоха доста здрави семейства. Народиха си дечковци още по време на следването. Вече се радват и на внуци.
Аз? На мен акъла ми круши брули. Важното е да газя сесия след сесия. За всичко останало - вятър ме вее на бяла кобила. Но където и да съм, каквото и да правя - не забравям "Клетвата".:
Петима бяхме. Съученици от математическата гимназия. От един клас. Неразделни. Сега - студенти в различни институти. Но не пропускаме при възможност да бъдем заедно на купони. По-късно разбира се половинките ще ни отцепят като гроздови зърна от чепка един по един от групата. Ще падаме геройски. И петимата. Нещо не се сещам кого и кога съм виждал за последен път. Ама нейсе...
Та Васко, Радослав, Иво, Алеко и аз още в даскалото, в девети клас, като се криехме в тоалетните да пушим и да разплитаме неразрешими философски и общочовешки проблеми си дадохме обет, че ще се женим само тогава, когато жената с която сме със сигурност е бременна.
Сега като си спомня за тая хлапашка измислица още се ядосвам. Дори ме е срам от мене си. Защото разбрах, че в живота не се получава точно така, както ти се иска. Живота е този, който командва парада. Опиташ ли се да му се изрепчиш, най-често получаваш ритник в задника. Ако искаш да летиш, първо трябва да се научиш да ходиш. От високо се пада много лошо. Като се изпотрошиш, ще се наложи да пълзиш.
Факт е обаче, че на онези години така бяхме решили да стане. Факт е, че и при петимата точно така стана. Дали беше заради "Клетвата", дали чиста случайност, един Господ знае. Но на всичките булките ни бяха с издути тумбалаци по сватбите.
Втора зимна сесия. Уж чета, но въпросите ги минавам едно към гьотере. Вече знам как и без много да се напрягам мога да вържа тройка на изпита.
Телефона звъни. Алеко:
- Айде на кафе.
- Трябва да уча.... А бе айде.
На входа ме пресреща леля Верка, пощальонката и ми се хили:
- Колко продължава една сесия?
- Двайсетина дни. Що?
- Тая вашта студентска любов, граници нема ли бе? Две седмици не можете да издържите един без друг. Та чак и писма си пишете. Тая нова ли е? Не я знам по името, май да не си я водил тука.
- Дай писмото лельо Верке, после ще ти разказвам.
Дъха ми секва.
Подател - Анета.