автор: Gargabela

Тези устни си ги целувал толкова пъти...
Помниш ли?!Казваше ми, че ти приличат на окъпани в роса зрели вишни, в ранно пролетно утро...
А, сега искаш да замълчат.
За да не изсипят върху главата ти горчивата помия на разочарованието ми...
Вчера беше с нея.Видях ви.Откъсна и пухкаво глухарче от прашната канавка и двамата се запревивахте от смях.
Какво му е смешното на едно глупаво, жълто цвете?!...
Сигурно и аз съм била жълта.
От гняв.От изумление.От проникващата бавно в кръвта ми отрова на внезапното прозрение, че си ме лъгал.
Каква глупачка съм била!...
Естествено,че не ме видяхте.
Как ли бихте могли?!-Толкова бяхте заети един с друг.И с жълтото си безобразие.
Макар че, какво ли ми е виновно бедното цвете...
Целуна я...и нещо в душата ми се строши с гръм и трясък.
Господи,още ли съм жива?!Невъзможно е...
А днес седиш пред мен, на любимото ми канапе,гледаш ме безсрамно в очите и ми казваш, че съм луда.Параноичка.
Че всичко това е плод на болния ми, ревнив мозък.
Нищо ли не видя в очите ми?
Не виждаш ли,че това вече не съм аз?
Че тези жестоки, празни очи те мразят...
Говориш ми нещо...
Стига!!!
Не искам да слушам!
Не!!!
Не мога да го преживея!Не мога да го приема!
Не мога да те гледам.
Мразя наглата ти, красива физиономия и тези отчайващо зелени,
лъжливи очи...
(А...дали е така наистина?! Е, това ще разберем по- късно.)
Толкова.
А, сега-ето,това там е вратата.Тя те чака и няма търпение да се затръшне зад гърба ти.
Без повече лигавене...
Тръгвай!!!
До никога.
Този път вишните презряха рано.
И са толкова горчиви.
Да не говорим за червеите в тях.
_________________